— Върви по дяволите, нещастнико! — извиках, а той се отдалечи и ме остави паднал върху паважа, на ръба на инфаркта.
Бренан не беше много пострадала. Контузията я бе повалила в безсъзнание за броени секунди, но положението й не се оказа тежко и тя едва ли се нуждаеше от допълнителни грижи. А и аз не получих инфаркт, измъкнах се. Ограничих се до смяна на панталоните ми и възстанових решимостта си — този навик щеше да ми остане до края на живота, макар вече да знаех, че не е от най-силните. Разбира се, аортата на Бол се оказа прерязана.
Това, което ме безпокоеше повече, не бе нито претърпяното унижение, нито че видях онзи мръсен убиец да си отива, когато ми беше съвсем под ръка. По-лошото бе снизходителността, която ми демонстрира пълничката ми помощница.
Видях я отново по време на обед. Намирах се в бюфета на участъка и тя пристигна с превръзка на челото, за да се храни заедно с мен. Целият обед премина под знака на нейните тъпи съжаления: нямало значение, че онзи избягал, направил съм, каквото съм могъл и важното било, че сега знаем с кого си имаме работа — с един платен убиец, а всичко това бе казано с глас на социален работник, който обслужва дъртаците в третата възраст. Имах две възможности: или да забия вилицата в окото й, или да призная, че поне бях свършил нещичко, преди да рухна в безсъзнание. Не направих нито едното, нито другото. Ограничих се в изяждането на някаква риба, понеже имам висок холестерол и трябва да спазвам диета. И освен се налага да ям всичко без сол. При такова напрежение и след подобно надбягване, не зная как артериите ми издържаха на напъна.
— Вярно, че имахте право — отбеляза пълничката ми помощница по време на десерта, „флам“ в моя случай.
— За какво?
— За дълговечните. Някой върви по следите им, но защо?
Не бях подготвен за такива въпроси.
— Нямам понятие.
— Може би е маниак, който иска да остане най-възрастния тук — продължи тя, изглежда нямаше намерение да ме остави на мира. — За да счупи рекорда по дълголетие. Разбира се, остава случая с Пелам.
Не й липсваше съобразителност, Бренан бе способна да показва очевидното, което ме накара да се размисля.
— Мисля, че това е същественото. Пелам! — придадох си тайнствен вид.
Тя повдигна дебелите си вежди в ням въпрос, а аз обясних:
— Не бихте го разбрали, трикове на стар полицай, наречете го инстинкт, ако предпочитате. Ако всички гледни точки относно една ситуация съвпадат, с изключение на една, тя е важната. Знаем защо убиха другите — защото са много стари. Ако разкрием мотива за убийството на Пелам, ще разрешим случая — следваше бедничката мисълта ми, но бе изпаднала в затруднение.
— Как ще постъпим в случая?
Протегнах се и хвърлих няколко перли от остарялата ми детективска мъдрост:
— Бързо намери цялата възможна информация за Пелам — преминах на „ти“. — Искам да узная всичко за него — до състава на изпражненията в задника му. А аз през това време ще мина край участъка, за да дам пълно описание на убиеца, освен това ще разгледам куп снимки.
Като си помисля, доста бях изненадан, че така лесно свикнах да имам под ръка дебеланката, да й нареждам за това и онова, а тя послушно и бързо да изпълнява всичко което и казвам, включително и импровизираните ми глупости, поради липса на по-добри идеи. Може да се каже, че тази жена се превърна в идеалния ми спътник — тя в ролята на Уотсън, а аз като Холмс, тъй да се каже. По време на моята служба се бях запознал с много полицаи, но с Бренан като че ли започваше да става нещо…
Да, вече го зная, но това не ви интересува. Накрая локализирането на убиеца не се оказа трудно. Казваше се Карлос Пачеко, водопроводчик по професия, който когато нямаше кранове за затягане, се бе посветил на създаване на трупове. С помощта на централния компютър направих роботизиран портрет, който изглеждаше доста точен, да не забравяме че бях се намирал близо до заподозрения. Прегледът на фотографии на граждани от Есенни Лагери, взети от компютърния архив, показаха точното съвпадение — Пачеко се намираше между тях. След това подадох молба за заповед за задържане, която не се забави. Преди да го хванат, Бренан пристигна в кабинета ми с изпълнени задължения.
— Не намерих нищо особено около Пелам. Проверих подписката му за местоживеене и медицинските му здравни доклади — нищо. Давид Пелам е бил лекар с голям успех, притежавал е лична консултация, освен това е работил в Главен Диспансер, в „Разпределение на лекарства“. Няма полицейско досие, изобщо нищо, което да привлича внимание.
За да потвърди думите си, тя ми връчи множество документи и първото, което забелязах, бе огромния размер на буквите, който беше избрала при отпечатването им; знаех си, бе направила компромис със старческото ми зрение. Купчина хартия, изпълнена с данни, но без никакво важно послание. Предварително местожителство, близки роднини, дата на приемане в Есенни Лагери…