— Лоша работа — казах, посочвайки документите, които току-що бях прелистил.
— Коя? — измени се изражението на лицето й, което предполагаше, че свързваше думите ми със свършеното от нея. За първи път реших да не я измъчвам повече.
— Пристигането му в Лагерите, е през 2024, преди сто деветдесет и две години. Не вярвам, че Пелам е дошъл тук преди да се роди.
— Не, разбира се — призна тя успокоена — Възможно е да е грешка, но именно това е отбелязано в картона му…
Поръчах кафе, тъй като все още мога да го пия и с жест я накарах да отнесе ненужната купчина хартия — още веднъж демонстрирах лошия си характер:
— За да се довериш на централните архиви се предполага, че в тях нито има грешка, нито подлежат на манипулация, но те не са тук, а се намират в институцията на Централното правителство, което подлежи на изключително трудна проверка. Всички накрая свършват и забравят дори собствените си имена, но винаги ти остава един съвсем централен архив, за да могат да те хванат.
След половин час, Пачеко вече се намираше в залата за разпити. Следите от обувките му съвпадаха с намерените на местопрестъплението, разполагахме и с оръжието на убийството.
Той не ни каза много — нито знаеше кой му плаща, нито имаше понятие защо. В замяна получихме пълен списък на жертвите, повече от трийсет на брой и както очаквахме, всички те бяха на около двеста години, освен Пелам и още един човек. Имаше още трима мъртви и убиецът ни насочи къде да намерим труповете им.
В шест следобед се намирах на улицата с Бренан, заедно с половин дузина убийства без обяснение, но несъмнено с техен автор.
— Случаят е приключен — рекох не много убедено, а Бренан се опита да ме утеши.
— Поне хванахме убиеца. Вие спасихте много хора, инспекторе.
Благодарих й, но не беше достатъчно, затова продължих:
— Привършихме с оръдието на убийството, но не знаем кой е давал заповедите, а той може да потърси други изпълнители и да завърши започнатото. Трябва да посетя Калеро и предполагам, че ще бъде доволен. За един ден свършихме много работа.
Бренан се усмихна като момиче, след получаване на коледни подаръци, защото я бях включил в екипа си и тя също разделяше част от успеха. Оказа се девойка, която се задоволяваше с малко, за която съжалявах, че се бях показал толкова неблагодарен.
Вече стигахме към края на историята. Бях тръгнал съм кметството, когато Бренан ме спря в стремежа си да бъде полезна.
— Инспекторе, искате ли да направя нещо, по отношение на хората, които бяха в списъка? — попита тя с добро намерение и трябва да кажа, че бях забравил да завърша коректно работата, вече знаете, понякога ми се отнася главата.
— Разбира се, — отнесох се снизходително — тези хора трябва да бъдат поставени под защита. Ще поемеш ли това? Изпрати по двама агенти в дома на всеки старец от списъка, предполагам, че рано или късно ще се появи заместител на Пачеко.
— И на по-младия ли?
Знаех какво има предвид, но на свой ред отправих въпрос, за да спечеля време и подредя нещо, което се мътеше в главата ми.
— Какво искаш да кажеш?
— За господин… почакайте да го намеря… Ето го тук, Густаво Пратс, на сто петдесет и три години.
— Аха, да. Изключението в списъка, заедно с Пелам. Разбира се, този също трябва да бъде предпазен, макар че донякъде това ме притеснява. Присъствието на тези двама мъже излиза извън нормата. Кой е този човек?
— Пратс ли? — зарови се тя в компютъра си. — Работи като надзорник в Главния диспансер.
В този момент мозъкът ми се подмлади със стотина години, макар това не може да бъде вярно. Единственото, което ние възрастните поддържаме в ход, с изключение на онези от клуба на Алцхаймер, е главата. Аз разсъждавам така добре, както когато бях на петнайсет години или да речем почти толкова. А по-младите не го вярват. Мислят ни за глупави деца със забавена мисъл. Не е така, и разумът си остава там, и спомените. Може да си по-бавен, да забравяш нещо, като например името на дъщеря си или собствената си физиономия, но продължаваш да си същия, по дяволите! Да, вече продължавам по темата. Попитах Бренан:
— Пелам не беше ли работил също в Главен Медицински Диспансер? — хвърлих поглед върху данните, които се появяваха на екрана на портативния компютър и не я оставих да ми отговори. — А ето и данни за колегата му, онзи друг разпределител. Преди един месец го нападнаха и тогава убиха много хора, беше атака на някакъв луд човек, който задържах лично. Изглежда убиецът на дълголетници се ангажира допълнително с две „момчета“, които по странен начин работят в един и същ диспансер. Вярваш ли в съвпаденията, Бренан?