— Не зная, но предполагам, че вие не вярвате — отвърна ми тя с усмивка.
Хванах я за ръката и с подновена енергия ускорих крачки.
— Напълно е така, нека да посетим Пратс — аз и ти.
— А кметът…?
— Остави му съобщение и му кажи докъде сме стигнали.
Бях толкова възбуден, че реших да наема такси, макар че по принцип нямам навика да се доверявам на таксиметражии — обичат да заспиват и те оставят на произвола на съдбата. По време на пътуването ни, Бренан не спря да провежда разговори, като изтъкваше закрилата на старците от списъка и същевременно получаваше информация за Пратс и дейностите на Главен Медицински диспансер.
— Ще видите, Торес — потъваше усмивката в розовите й бузи — като на срамежливо дете, което се е изгубило и не иска да си признае. — Сигурен ли сте, че случаят е разрешен?
— Заедно го разрешихме — наблегнах аз, защото макар и понякога, мога да бъда щедър. — Кажи ми, какво разпределя Главен Диспансер? Медикаменти ли? Много добре, той по-специално е натоварен да разпределя дозите на „Лъвска субстанция“, предназначени за всеки гражданин. И произвежда Л.С., нали?
— Удължава надеждата за живот.
— Докато се прехвърлят двеста години. Сега се занимаваме с някакъв тип, за когото имам следното предположение: първо организира нападение на диспансера, след това се опитва да убие всички прехвърлили двеста години, или близо до тази възраст, атакува лекар от това заведение и служител по разпределението в същото. Следва извода, че има някой, който съвсем не желае друг да духне двеста свещички върху тортата си и или става дума за луд с неустоимо желание да е най-стария човек на света, или …
— Раймундо Ривас — прекъсна ме Бренан, която отлично бе следвала насоката на разсъжденията ми. — Лидерът на лигата „Естествен живот“.
Точно така, това водеше към разрешаване на случая. Но лицето на моята помощница не показваше пълна увереност в казаното от нея. Тя се изкашля и добави пресипнало:
— Всичко изглежда много добре. Ала тогава защо сме тръгнали към дома на Пратс, вместо да задържим господин Ривас?
Прозорливо момиче, не казвайте, че не е такова. Имаше право, разбира се, затова обясних:
— Защото на мен това „всичко“ не ми изглежда толкова добре. В данните, които получи за Пратс има нещо странно. Погледни датата на постъпването му в Лагерите.
Тя погледна в екрана и очите й едва не излязоха от орбитите. Данните показваха февруари 2031 година, което бе невъзможно.
— Също както при Пелам. Двамата единствени „младежи“ от списъка показват една и съща грешка в данните си, в сведение, което практически е неизменяемо. Вие не вярвахте в съвпаденията и аз също, но по добре да си бях тръгнала, заедно с глупавата ми наивност.
Към седем и половина часа привечер пристигнахме в дома на Пратс, намираше се в потискащата сетивата черна зона. Той ни отвори входната врата и вратата на апартамента от леглото, на което лежеше. Миризмата на изпражнения, която споделяше ложето му беше отвратителна. Сигурно беше повален в него поне от две седмици, бе обкръжен от празни кутии от пици и стари смачкани фотографии. Няма нищо необикновено да откриеш един нещастен човек в такова състояние, на някои като него силите им изневеряват, но не само във физически аспект, и те се оставят да умрат от глад и лишения. Лекарите го наричат депресия, ала в действителност реалността винаги е една и съща: ние старците винаги сме сами и понякога самотността ни идва в повече.
Представих се, въпреки че вече го бях направил по домофона, преди да вляза:
— Господин Пратс, аз съм инспектор Торес, а тази до мен е инспектор Бренан. Зле ли се чувствате?
Той открехна очи и гласът му прозвуча сякаш отнякъде много далече:
— Умирам, инспекторе.
— Вие сте само болен — опитах се да го утеша безполезно.
— И да, и не. Умирам от зловонието на нашия век, от същото ще умрете и вие, и младата ви приятелка.
Показвайки наяве по-голям корем, от колкото бях се надявал, Бренан се наведе към умиращия и му взе ръката.
— Успокойте се, ще ви откараме в болница.
— Лекарите… — започна той с измъчена усмивка, която премина в кашлица — Знаете ли кое е най-голямото зло в днешни времена? Хапчетата Л.С., които ни удължават живота и са виновни за такъв край.
— Искате да кажете… — опитах се да му дам импулс за да продължи да говори, тъй като усещането ми бе, че животът му се изнизва през пръстите ни и в даден момент щеше да ни остави с последно признание, застинало на устните му. Не, това се случва във филмите, реалността никога не краде най-неприятните разкрития. Той въздъхна дълбоко и продължи: