— Искам да кажа, че изпълнявах заповеди, инспекторе. Пелам беше един добър тип, но съвестта му тежеше много и един ден ми каза, че ще престане да подменя хапчетата. И виждате ли какво става сега? Убиват ни. Аз им спестих работата, отрових се, както го бях правил много пъти с други, така че не ми струваше голямо усилие.
Не разбрах много, но бълнуването на този изветрял човек бяха прекалено обезпокоителни, за да ги игнорирам. Опитах се да въведа ред в мислите му.
— Почакайте, Пратс. Казвате, че лечението с „Лъвска субстанция“ е смъртоносно, така ли?
Той направи отрицателен жест с главата си. Преглътна със затруднение, после взе една от фотографиите в ръцете си и отвърна:
— Точно обратното. Лекарството представлява чудо на медицината, с него разкъсахме връзките със смъртта. Но Давид Пелам не можа да издържи цената на вечния живот.
— Няма смисъл — намеси се Бренан — Благодарение на Л.С., се очаква много дълъг живот, но да се говори за вечност…
Пратс стисна ръката на момичето, слабо, но достатъчно да я накара да млъкне, после я доближи към себе си и промърмори:
— Защото аз и други като мен представляваме въплътената смърт. Когато един човек стигне до сто деветдесет и пет години, заменя хапчетата с отпадъчна отрова, наркотик с бавно действие, който привършва с теб за пет, най-много десет години. А в замяна получаваш вечност. Те решават: отпускаме им двеста години, какво повече искат? Но на Пелман му се видя малко и искаше да ги остави да живеят. Горкият идиот.
— Момент, това е някаква глупост — взрях се в погледа то Пратс, но в него нямаше признаци на лудост, струваше си да се съмнявам, че измърморените думи представляват само сентенция. — Каква вечност…?
Този път той дръпна ръката ми и продължи със странната си изповед:
— Вие се казвате Торес, нали така? Добре, Торес, на колко години съм според вас?
— На сто трийсет…
— Сто трийсет и две — уточни Бренан, спестявайки ми сметки, а Пратс се опита безуспешно да се засмее.
— Изглежда, че това е записано в документите ми. А те са в състояние също да ги подменят. В действителност аз съм на двеста седемдесет и пет години.
Изгледах Бренан. Помислих си, че на моменти този човек полудява, изражението на лицето й потвърждаваше това и издаваше нейното съжаление. Пратс продължи да говори:
— Не ми ли вярвате? Разбира се, че с всеки изминал ден изглеждам по-млад. Погледнете датата на пристигането ми тук, те не могат да я пипнат, защото се намира в архивите на централното правителство, извън това място. Фармацевтичната индустрия не е толкова всемогъща, колкото би искала. Погледнете.
Споменаването на тези дати вдъхна в мен толкова дълбоко съмнение, че единственото, което можех да направя е да мисля по-бързо, за да намеря лесни обяснения, което при по-възрастните не става лесно. И аз самият си казвах, че това е невъзможно, но защо трябваше да вярвам на този луд самоубиец?
Оставаше фотографията, която държеше над юргана с тънката си ръка и сега ми я показваше. Снимка на много възрастен мъж с подобни на Пратс черти на лицето и със същите очи. Всички останали снимки бяха на много по-стари, подобни на него мъже, но очите им бяха еднакви. Краката ми започнаха да треперят и мисля, че прекалено повиших глас:
— За какво ми говорите? Откъде идва тази история за фармацевтичната промишленост? Не е възможно да сте толкова стар, би трябвало да се намирате в много по-лошо състояние…
— Не, това е чудото, те го откриха. Има обратно връщане, а те не си обясняват защо и дали се дължи на Л.С. Ала след двеста годишна възраст настъпва регресивен процес, нали е невероятно? Като че ли светът притежава цикли на заминаване и връщане, учените твърдят, че той няма начало и край, и нещата никога не свършват, а началото и краят са свързани. Ако живееш достатъчно, след това се връщаш назад и Л.С. ни позволява да го направим.
Беше абсурдно, но силата на неговото бълнуване караше да треперя. Единственото разбираемо за мен бяха датите и необяснимите грешки около тях, от което скоро ме обзе чувство на страх.
— Бренан — притиснах помощницата си. — Искам да изясня това по някакъв начин. Трябва да отидеш извън Лагерите и да проучиш…
Нямаше време да ми отговори. От гърдите й рукна кръв и тя се строполи на пода. Вече беше мъртва. Застанал на прага на вратата, Калеро я бе застрелял и сега се целеше в мен. Погледнах към Бренан и мигновено си дадох сметка, че това момиче не заслужаваше да умре, то беше изпълнено от живот! По дяволите! Никой не би трябвало да умира на по-малко от сто годишна възраст, впрочем никой никога не би трябвало да умира, ако това може да се отбегне…