Приближих се до красивото момиче и се опитах да бъда възможно най-неприятен.
— Много добре. И какво се предполага, че ще направите, госпожице?
— Тя е криминален експерт, Торес, познава последните постижения и техники на разследване — изглеждаше доста загрижен Калеро, който явно се стараеше да изглади грапавините между двама ни, което не ме интересуваше.
— Впечатляващо — погледнах към Бренан, която не беше сменила присмехулния израз на лицето си, после отново към кмета. — Очаквам, че ще си затваря устата, докато мисля.
— Вие сте този, който нарежда, инспекторе — настоя момичето — Не претендирам да се намесвам, пристигнах тук, за да ви помагам — когато и където имате нужда от мен.
— Предполага се, че това ще ми донесе голямо облекчение. Да тръгваме — рече Калеро.
— Свършихме ли огледа?
Бях сигурен, на лисичката би й харесало да приложи върху трупа на Пелам някои от чудесните си техники в нов стил, но това не й се удаде, затова пък, когато излязохме от елегантния апартамент на доктора, се насладих на изумлението й от разпалеността на демонстрантите от „Естествен живот“. Бях уверен, че са се домъкнали само поради присъствието на кмета.
Беше шест сутринта и бе прохладно, но не и студено. Студът в Есенни лагери би оставил улиците изпълнени с умрели. Реших да повървя малко пеша — когато си правя разходка мисля по-добре и задържам ужасното желание да уринирам, което ме насърчава към такова действие всеки момент. Зная, че бих могъл да се оперирам, казват, че не боляло. Не ми е все тая и не искам да се оставя под ножа на някое младо момиче, долните ми части са твърде лично съкровени, за да ги бъзикат лекарите.
Докъде бях стигнал? Аха, да, излязох заедно с Бренан, за да пообиколя наоколо. Девойката беше доста по-ниска от мен и бе твърде вероятно учестеният й пулс от видяното да не продължи дълго — тя беше обидно млада. Макар и трудно, все още бе способна да ме следва, въпреки че моето отношение я беше смутило. Запознати ли сте със синия квартал? Той е най-хубавичкия в Лагерите, там се е установила класата на богатите дъртаци, които по принцип не понасям, но там се намира красив парк — единствен между стотиците, които изпълват града, а в него има тоалетна, където можеш да се изпикаеш.
— Къде отиваме — отпусна се Бренан.
— Не зная за вас, но аз лично съм тръгнал да уринирам.
— Ооо… — доби момичето нещастен изглед — А аз какво да правя, докато…?
— Ако искате, може да го подържите — казах докато си отварях ципа на панталоните, а тя почервеня — повече от гняв, отколкото от срам, след което добави:
— Слушайте, Торес…
— Добре, много добре, изчакайте тук — прекъснах я аз и я оставих със заседнали думи и отворена уста по средата на парка, до входа на обществената тоалетна. Истината бе, че това възпълничко момиче ме беше очаровало, не бе от типа живи скелети, които днес са на мода. Имаше си къде да я хванеш и сигурно би ми харесало ако ми го държеше, докато пикаех. О, господине, дори вече не си спомням какво е да се сношаваш с някоя пълничка. А аз дори не можех и да пикая както трябва, затова се измъкнах недоволен и намерих Бренан седнала на една пейка — беше прегърнала с ръце коленете си и имаше израз на явна досада. Но аз не бях от тези, които могат да се подложат на капризите на някой „експерт криминолог“, и то точно в този определен момент. Седнах до нея, а тя незабавно взе да ми опява:
— Торес, забелязах, че не ви харесвам. Нямам вина, че ме изпратиха тук, уверявам ви. Но все пак бихме могли да се държим добре един с друг, докато…
— Хич да не ви е грижа — прекъснах я отново, за да не стане досадна. — Скоро ще разреша случая и ще можете да си заминете, а после да разправяте как сте помагала на бедните старци да пресичат улицата.
Тя ме изгледа с полуцинична усмивка. За съжаление, на тази възраст не можеше да се говори за съвсем цинична, за това трябва да си живял поне петнайсетина години повече.
— Така ли, инспекторе? — рече тя. — Да не би да мислите, че ще разрешите случая седнал на пейката?