— В действителност малко ще поседя тук, за да помисля, а след това ще отида да потроша убиеца. Не ви ли показаха тази техника, измежду толкова мъдрите методи, на които са ви учили?
И точно това направих. Да мислех, но не и за да разреша случая. Обмислях като цяло прекалено голямата дивотия, вместо конкретно да обременявам главата си с тези умрели. Дори в тези ранни часове, паркът бе изпълнен с хора. Старците обичат парковете, нямам представа защо. Подозирам, че това се дължи на общоприетите приказки за нас дъртаците, че парковете и децата ни харесват, а ние сме кротки и не убиваме. Нека да го кажат на Пелам.
— Какво става? — не издържа по някое време Бренан. — Намерихте ли разрешението на случая, разбрахте ли кой е убиеца? — обиди ме тя с най-големия сарказъм, който можеше да вложи в тона си, а аз й отвърнах с идентичен:
— Почти. Зная че е на повече от осемдесет и пет годишна възраст.
— Защо мислите така?
— Тишина, докато бедният стар полицай толкова се нуждае от външна помощ. В този град няма да намерите някой по-млад, съжалявам, че са ви заставили да пристигнете.
Бренан запали цигара и вече завиждах на тази проклетница, че все още можеше да пуши, след това разтърси глава снизходително и каза:
— Изглежда това място не ви харесва много. Невероятно е, че цял един град може да бъде обитаван от възрастни хора…
— Старци — поправих я аз — Всички сме дъртаци.
— Същото е — град, в който действат старци, ако искате така да го кажа, но който изглежда някак си самодоволен.
— Чудесно — подиграх й се аз, но Бренан сякаш нямаше понятие какво означава да се заяждаш и рече:
— Струва ми се, че вас също никой не вие задължил да служите в Есенни лагери, предполагам, че е било собствено доброволно решение.
Махнах с ръка, за да изчистя дима от цигарата й, който донякъде ме притесняваше и я погледнах право в очите.
— Да прекарам четирийсет години захвърлен в този зловонен град, където лекарите са на пределна възраст, курвите дърти, полицаите скапани от старост и дори убийците възрастни, сигурно е бил блянът на живота ми. Защо по-дяволите мислите, че един старец има някакъв интерес да живее със себеподобни?
— Тогава защо сте тук?
Отговорът бе очевиден само за тези, които са стигнали до моите години: защото искам да бъда полицай и не желая някой да ме поддържа. Дъщеря ми го предложи, когато ме пенсионираха.
— Татко, — беше ми казала тя — вече не си на възраст да тичаш след крадците.
Тогава й отговорих, че в Лагерите, крадците също не тичат много бързо и това ме улеснява: един възрастен полицай е достатъчен, за да охранява общност на старци. А сега излиза, че не е така. Кметът Калеро, този дъртак на сто и шейсет години изведнъж се намръщва и решава, че само аз не съм достатъчен за разследването на тези убийства.
Очевидно изморена от очакването на отговора ми, моята „приятелка“, инспекторката, накрая хвърли полуизпушената си цигара.
— Торес, мисля, че не е добре да продължаваме да се караме, в тази ситуация е нужно да поддържаме самообладание. Нека да си помагаме един на друг.
Тя имаше право, но аз нямах желание нито да я разбера, нито да бъда справедлив с това момиче, което идваше от детския свят на разбиращите и справедливите, за да си има работа с много „по-възрастни“, а освен това вече бях гладен.
— Искате ли нещо за закуска? — попитах, а тя прие.
Влязохме в една кафетерия в близост до парка. Там задъвкахме нещо пред двете чаши с кафе и веднага бяхме подложени на внимателната инспекция на клиентите, които завиждаха на късмета ми да се намирам в такава млада компания, от която настроението ми започваше да се подобрява. Но нещо сякаш ме човъркаше да се върна към обичайното си състояние.
Бренан не можеше да стои дълго без да приказва и когато забеляза промяната ми започна:
— Говоря сериозно, Торес. Знаете ли кой е убиеца?
— Не, но това няма да трае дълго и скоро ще го узнаем и двамата. Някъде към обед този дядо-чичко ще бъде затворен в участъка. Нали той сам е оставил по пода достатъчно отпечатъци за трима убийци?
— Така е — включи тя портативния компютър, който досега носеше през рамо и започна да прави справка. — Аха, за днес има толкова за него, колкото и за господин… Гомес — рече тя, а аз знаех, че обикновено всички така процедират, когато говорят посредством последните техники в разследването, е, поне ставаше за секретарка. — И в двата случая жертвата е оказала голяма съпротива, кръвта й е била пролята навсякъде в жестока борба. Агресорът не е внимавал къде да стъпва и е оставил отпечатъци от обувките си. Бил е със заострени боти, по-скоро къси ботуши четиридесети номер, с изображение на индиец, щамповано на подметката. Нашият убиец е бил мърляч, разбира се.