Хайде де, какъв изящен коментар! Трябваше малко да й поизясня нещата.
— Тук няма да намериш много грижливо подготвени престъпления. Всяка сутрин кръвната ти захар може да превиши допустимите граници и вече ставаш за тор за растенията. Ако трябва да убиеш някого, правиш го бързо и не те е грижа — ако те хванат, все едно, че вече си умрял. Във всеки случай имаме следата от подметката и онези от ведомството ще приготвят списък на магазините, където се продават боти от този тип. Скоро ще имаме колекция от ковбойски ботуши, за да започнем от някъде. Но щеше да бъде по-лесно, ако той беше оставил пръстови отпечатъци.
— Така е — потвърди тя след като се порови в компютъра си. — Използвал е ръкавици. Може би ако извикам ведомството, локализирането на точките на продажба няма да ни отнеме повече от пет минути…
Това момиче трябваше да знае накъде се е забързало, при нас нещата са различни.
— Не, красавице, не трябва. В Лагерите работите се вършат по друг начин. Горкият тип, който сега стои пред компютъра си, за да се справи с исканата работа, сигурно поне от двайсет години е измъчван от артрита си, така че няма много да бърза, за да я свърши. Ще си помисли защо по дяволите ви интересуват ковбойските ботуши, а току виж след малко го намерили умрял в дома си — или от пневмония, или нещо по-лошо. Разследването ще приключи, когато то самото поиска, затова по-добре да закусим спокойно.
— Нелепо е — отбеляза Бренан с израз на самата невинност. — През това време той може да убие и други хора.
— Ще бъдат само по-умрели. Винаги е било така, Бренан, едва с годините си даваш сметка. Аз умирам, ти умираш, той умира, откакто си се родил умираш и няма значение какво правиш, накрая всички умират.
Не се опитвах да бъда съзнателно мрачен. Казват, че когато остарее, дяволът знае повече, но не защото е дявол, така че в този град би трябвало да се е събрала много мъдрост и би било добре да дам малко от нея на момичето. Но тя не беше съгласна и възрази:
— Торес, не правите друго освен да се оплаквате, но тук сте на работа. Преди двеста години никой не би достигнал вашата възраст. Дори на осемдесет години, хората са изглеждали трагично.
— Както сега изглеждат на сто и шейсет — извадих таблетките от сакото си — сега всички ние си имаме необходимите хапчета. Паметта изневерява, аз вече почти не си спомням лицето на дъщеря ми, но никога не забравям да си вземам таблетките. Показах ги на Бренан — това е разликата между младите и старите, а единственото важно за отбелязване е: когато си стар, вземаш хапчета. — Ето тука са: лечението с Лъвска Субстанция, панацеята, която позволява на мъжът да премине сто, а както видяхме при Гомес и двеста години, ако имаш късмет, разбира се. Съжалявам, че не те съхранява в най-доброто ти състояние.
Една прегърбена жена се надигна от съседната маса и приближи към нас с изгубен в пространството поглед. Още една от братството на Алцхаймер — легионът от нещастници, обикалящи града без посока, на които помагаме, защото сме от щастливците, които все още помнят собствените си имена. Но кълна се, не го правим от човеколюбие, а защото е тежко да забележиш в тези бедни куковци бъдещото си отражение. Аз имах късмет — главата ми е още на мястото си, винаги съм си бил доста събуден, освен това работата ми в полицията, включително и в Есенни лагери, ми позволява да упражнявам мозъка си, а и ставите ми да не се схващат прекалено. Вярно, поизгубил съм нещо от паметта си. Дъщеря ми, говорих ли преди малко нещо за нея? Понеже тя периодично ми пращаше писма, в които описваше имената на всички членове на семейството ми: нейното, на мъжа й, на внуците и на брат ми… Но после спря да го прави, не зная защо. Как ли се казваше дъщеря ми?
Та за какво ви разправях? За някаква жена ли? А, да, благодаря ви, за онази жена. Тя се доближи до мен, докато допивах кафето си, поздрави ме и ме докосна по лицето. После рече:
— Какъв късмет! Дъщеря ти е дошла да те посети. И освен това е много красива!
Не, по дяволите. Бренан по-скоро би могла да ми бъде внучка, а не дъщеря. Отведох внимателно настрана старицата, не можех да понасям празния й поглед, а положението стана така неудобно, че дори не знаех какво да кажа. Побутнах я да върви по-нататък и тя си отиде, моментално забравила за нас двамата. Бренан наведе глава над кафето си, сякаш бе видяла портрета на своето бъдеще, а и това на всички нас в най-патетичната му форма. „Всеки ден виждам тази картинка, бонбонче — помислих“ След позвъняването на телефона ми настъпи напрегната тишина. Отново ставаше дума за ковбоя, действаше бързо, мамицата му курвенска. Някъде към три през нощта беше свършил с Пелам, а сега сержант Мартин ми докладва, че в седем без петнайсет сутринта са намерили нов труп. На Елена Сойер, на двеста трийсет и една години, която управляваше малко заведение в сивия квартал. Там я бяха открили обезглавена, а стилът беше същия, като на ковбоя.