В осем часа пристигнахме на местопрестъплението. Мартин веднага ни показа умрялата, която лежеше просната на улицата, Сигурно беше успяла да излезе тичайки на улицата с напълно прерязана шия, а после беше паднала по средата на тротоара, но преди това беше оцапала с кръв сивите стени до входа.
— Любопитно — бе коментирала Бренан, по време на пътуването ни сред върволицата от коли в сивата зона, където всички здания са сиви, впрочем в синята зона са сини и в червената — червени, това е направено за да знаеш къде се намираш и да не се изгубиш, но не й го поясних — не исках да предизвикам повече съжаления.
От новия случай можеше да се направят твърде малко изводи. Както и в другите, бедната жена нямаше врагове, които да бъдат известни, не живееше с някого и познатите й говореха с нежност за починалата. Никой, както и при другите случаи, нито бе видял престъплението, нито престъпника.
— Не се доверявай на това — рекох на младата ми помощница.– Тук можеш да забравиш за свидетели. В това състояние старците никога няма да кажат нещо съществено, толкова могат…
— Да, вече го знам: рано или късно всички ще умрем — прекъсна ме тя имитирайки тона ми. — Слушайте, Торес, дадох си сметка, че когато говорите за „старците“, сякаш се изключвате от тяхното число. Какво си мислите? Че сте нещо по-висше от тях ли? Обръщам ви внимание, че живеете заедно с тях.
Виждали ли сте такъв род кучка? Нищо не й отговорих, но сега сигурно бих го направил. Най-чудното е, че всички които живеят извън Есенни лагери се чувстват много горди. И сигурно си мислят: „Какви чудесни времена ни се паднаха. Днес старците ни живеят на собствени средства в Есенни лагери и други три подобни на него градове, без нужда от благотворителна помощ, освен това се чувстват полезни на обществото.“ А когато ги критикуват за този начин на мислене, се показват много изненадани.
— Дърти неблагодарници — казват, — науката им позволява да живеят толкова дълго, колкото дедите им дори и не са сънували, а в замяна на това се оплакват.
Сигурно и вие си мислите така, но след време ще се нахвърлите като вълци на хапчетата Л.С., а после ще се оплаквате като мен.
Но нека да продължа. След като оградихме мястото на престъплението, оставихме специалистите от лабораторията да продължат работата си и трябва да ви призная, че аз искрено започвах да ставам загрижен. Чувствах се неудобно с четирите трупа и вече не бях сигурен дали ще съумея да се справя. Помощничката ми по необходимост се намираше до мен, за да ме извади от съмненията.
— Между жертвите няма никаква връзка — започна да повтаря тя механично това, което се появяваше в портативния й компютър. — Четиримата са живели в различни части на града и нито са се познавали, нито са имали общи приятели, които да фигурират в данните. Няма… впрочем слушате ли ме?
Да, правех го, макар и частично. Чувствах се доста уморен, Знаете ли, че почти не спя през нощта, а през деня дремя и клюмвам глава? Все пак разбрах за какво ми говори: между жертвите нямаше никаква връзка. Сега ние двамата отпаднало се разхождахме из стария сив квартал без определена посока. От погледа й ставаше ясно: тя мислеше, че вече съм изгубил контакт с реалността, впрочем и вие мислите, че това става с всички възрастни хора. Но с мен не така, винаги много добре зная къде съм. Затова й отвърнах:
— И четиримата нямат нищо общо помежду си.
— Точно това казвам. Нищо, поне според базата данни за Лагерите в компютъра. Единствената връзка между тези четирима нещастни хора, че са били убити от престъпника почти по едно и също време. Страхувам се, че сме изправени пред сериен убиец.
Или психопат. Много добре, само този луд ни липсваше в Есенни лагери. Тя продължи с разсъжденията:
— Изглежда, че престъпникът извършва убийствата без мотивирана причина — убива, защото му харесва или чува някакви гласове, или нещо подобно, кой знае? Освен това има определен начин на действие — обезглавява телата. Той е класически тип на систематичен убиец и ако продължаваме да изследваме действията му, ще стигнем до критерия, по който избира жертвите си… Извинявайте, Торес, накъде отиваме?
Дадох си сметка, че нямах ни най-малката идея къде се намирам.
— Ами…? Не зная… Слушайте, Бренан, всъщност съм тръгнал към дома си, за да поспя малко. Главата ми е замътена и ако направя една почивчица, ще мога да мисля по-добре.