Е, оказах се прав. Гомес, Сойер и Грул се оказаха там.
Как ви се струва? Старият полицай улучи целта преди това чудо на детективската техника, което ми изпраха. Във влака се чувствах толкова щастлив, че пренебрегнах глада си, който вече гризеше стомаха ми. След няколко часа планирах да се намирам в кабинета на Калеро, заедно с убиеца, окован в белезници, а след това бих дал банкет за негово здраве и нека после старецът да върви на майната си. Отново обърнах внимание на телефона.
— Бренан, още ли сте на линия?
— Да.
— Намерете адресът на най-старото живо лице в Лагерите. Къде се намирате, на гарата ли?
— Да, току-що вдигнахме трупа на Грул. Не ви се обадих навреме защото… — прозвуча гласът й като на дете, което е забравило рождения ден на дядо си, но пренебрегнах този факт.
— Няма значение. Търсете каквото ви казах.
Започнах да се чувствам удобно в тази ситуация. Девойката не се бе засегнала, както помислих в началото и ако се подчиняваше така охотно на заповедите ми, какво повече да искам от нея? Вярно, човек винаги е в състояние да си въобрази, че може да поиска и други неща, но ако не бяхте на моите години. Бренан, ефикасната ми помощница, не закъсня с исканите данни.
— Отнася се за Конрад М. Бол. Най-възрастното…, най-старото лице, което е останало живо. Картограф на двеста двайсет и три години, който живее в зелената зона.
— Дайте ми точния му адрес и там ще се срещнем.
Не се забавих повече от десет минути, включително времето, необходимо, за да изпразня мехура си, преди да изляза от зелената гара, където се намирах понастоящем. Планът ми беше следващият: да поговоря с картографа Бол и да добия цялата възможна информация. Разбира се, щяха да ми кажат какво чертаеше един картограф в Есенни лагери. Разбира се, че някой би искал да дойде тук, за да продължи да работи, вместо да се затвори в някой приют на супички и добро вино. В случая на Бол ми се струваше, че той едва ли би имал много възможности да прилага своите познания, бях сигурен, че няма какво да се картографира. От какво би живял? Защото тук няма пенсии, не господине, тук всеки работи и получава заплатата си като който и да е син на съседа ви. След това се осведомих, че въпросния Бол е заемал служба в обществените работи, където сигурно не е правил нищо съществено.
Казах им за плана си, беше прост. Да говоря с Бол и по-късно с всички на пределна възраст, живеещи в Лагерите, оттам да намерим общия фактор, от когото се нуждаехме.
Когато се срещнахме с Бренан на ъгъла близо до дома на Бол, все още разсъждавах какви мерки да предприема: дали да сложа под наблюдение двайсетимата най-стари в града? Или може би да ги откараме на някое по-сигурно място, за да предпазим живота им? Последното не бе много вероятно, повече предпочитахме да хванем престъпника, отколкото да спасим жертвата, тъй като нали знаете, на някой двеста годишен и без това не му остава много.
Зеленият квартал е приветливо място. Съставен е от малки еднофамилни къщички с красиви градинки пред тях. Скъпо място за живеене, полицейската ми заплата не ми позволява да се настаня в него. Къщата на Бол, зелена като останалите, притежаваше изключително добре гледана градинка. Минахме през вратичката й и когато тръгнахме по тясната пътека, насипана с дребен чакъл, дочухме вик, който идваше от вътрешността й. Беше прекалено добре да се сблъскаме с убиец по време на работа.
Лицето на Бренан се сгърчи и тя съсредоточено започна да гледа ту към мен, ту към улицата. А там хората спокойно се разхождаха. Веднага разбрах причината за крайното изумление на моята придружителка.
— Да, тук това представлява един от главните ни проблеми. Никой не помага на никого, а и никой не търси помощ — всеки е предоставен сам за себе си. Ние старците имаме страх от всичко, по-добре е да не се намесваме в някоя бъркотия, нали разбирате?
Дали го разбираше или не, Бренан не се задържа, за да ме доизслуша. На половината от фразата ми се затича, предполагам възстановявайки професионалното си усърдие и отново забравяйки къде се намира: тук никой не тича.
Това пълничко момиче стигна до фасадата на къщата и кой знае защо, реши да влезе през прозореца на втория етаж. Покатери се по живия плет, в близост до стената, подскочи и се хвана за перваза на прозореца. Имаше проблеми с повдигането и влизането, за това аз любезно й се притекох на помощ. Надигнах се на по-долен перваз, изпънах се и подпрях с ръце бузите на задника й, а всеки друг на мое място неизбежно би го направил — тези закръглени полукълба бяха като секс реклама. Ох, боже, господарю на дебеличките, винаги съм ги обичал тези неща! Чувствах как младата плът мърда между пръстите ми под панталоните й и докато се преструвах, че се старая да я избутам, стисках по-здраво. По-дяволите, от векове не бях имал в ръцете си нещо подобно! Тя не се възпротиви, само каза да я избутам по-силно, след това се почувства неудобно и се опита да се помръдне, за да се измъкне от ръцете ми, нещо, което, разбира се, не можеше да направи, докато висеше под перваза. Беше от този тип момичета, дето са неспособни да нахокат някой младолик старец и издържат както могат на мазните похотливи контакти във влаковете и блъсканицата в метрото, приписвайки вината по-скоро на старческо слабоумие, отколкото на вродена развратност. Но при създадените обстоятелства, аз нито можех да си махна ръцете, нито да надигна глас, за да дам съвет, тъй като се страхувах, че във вътрешността дома сигурно се намира убиец. Така че използвах момента. Какво толкова, дявол го взел? От години не се бях чувствал толкова добре.