Едната от стаите беше почти празна, просторна и светла: стаята за гости. Две легла, покрити с китени губери, бяха наредени покрай двете стени. Стаята на стопанина, напротив, беше отрупана с най-различни неща: тежък гардероб, кован старовремски сандък с изписани гюлове, купища книги — чужди списания, статистики, ръководства по лозарство и птицевъдство. Едната стена бе заета с карти на двете полукълба. На другата висеше двуцевна ловджийска пушка. Върху масата до леглото — няколко полицейски романа, куп снимки от странство, пепелник, пълен с угарки, електрическо фенерче, туба бромурал и един том френски стихове. В ъгъла на масата бе разгърнат чужд вестник с карта на Испания, а върху него — полупразно шише ракия.
Съседната стая бе оставена за специални нужди на стопанството. Влязох предпазливо. Капаците на прозорците бяха затворени и вътре владееше задушен топъл полумрак като в стая на болен. Тук беше инкубаторът. Една газена лампа поддържаше равна топлина в полустъкления сандък, дето бяха наредени петдесетина яйца. Жълтият немощен пламък хвърляше чудновати сенки по стените на стаята, прилична на подозрителна лаборатория. Тук Асен правеше своите опити за късно есенно люпене. Проверих температурата, обърнах внимателно, едно по едно, всяко яйце, преглеждайки ги с електрическото фенерче. В нежнорозовата течност под черупката личаха вече смътните очертания на растящия с часове зародиш. Странно чувство изпълваше тук човека. След няколко дни няколко десетки мънички живота — отделни, самостоятелни, жадни — щяха да излязат чудодейно от тоя сандък и да изпълнят с писклива врява мълчаливата тъмна стая. Имаше нещо недобро, нещо дяволско в това изкуствено сътворяване, дето тайната на живота оставаше все пак още по-далечна и по-непроницаема отвсякога.
Сега вече завършихме работния ден. Слънцето се бе скрило. Повя хладина. Онова невидимо птиче, което всяка вечер сякаш пълзи край синора и стене, проплака пак наблизо, после по-надалеч, после гласът му угасна в тишината. И изведнъж тъмното небе нахлу от всички страни — огромно, погълнало целия свят, но незабелязвано досега, посипано от край до край със своите едри есенни звезди.
До Буковец по шосето са пет-шест километра. За по-бързо тръгвам по прекия път между лозята. Отзарана една гургулица на стряхата ме събуди, като че беше априлска сутрин. Ала слънцето изгрява вече долу, на югоизток, и в тоя ранен следобед блясъкът му е странен, почти неистински, сякаш отразен в безкрайното матово огледало на небето. От превала се откриват отвъдните склонове със селски лозя, зашумели вече от берачи. Пътят още е пуст. Сегиз-тогиз ме настигне кола, натоварена с големи кошове, стопанинът, седнал на предницата, спре, извърне се назад, за да отвие чергата, с която са забулили кошниците с отбора, и рече:
— Вземи си — там, от по-едрото…
Селянка с кобилица излезе от напречна пътека и като наближи, снеме кобилицата, пъхне в ръката ми голям, хладен грозд:
— Хапни и от нашето лозе…
Те виждат, че не съм тъдявашен, и бързат да ме почерпят за берекет с плода на своя имот. Сърцата са щедри — от изобилието наоколо, от кротостта на далечното небе, от меката печал на тия призрачни дни, през които и последното човешко съществувание усеща, макар и смътно, преходността на земните неща. Има, дал е господ за всички и за нас, и за ония, които нямат свое!… Дори гаргите летят ниско, кълват изпадалите по пътя зърна и не се плашат през това време от хората.
Селото е в малка падина, пръснато, нечисто като всяко българско село. Насред мегдана — една пресъхнала чешма и до нея прострени платна да съхнат. В дъното — бетонен паметник на войник с пушка. Наоколо през плетищата надничат неподвижни прашни дървета и зад тях пусти, буренясали дворове. Хората са из лозята, сам-там се мерне някоя възстара, запретната жена. Един другоселец води за юздата дребно конче с покрита каруца, спира на всеки пет крачки и се провиква:
— Пиперки, пиперки!… Евтини пиперки!…
Мястото, дето се вари ракия, е в един от ъглите на мегдана. Отдалеч още оттам се носи особен, топло-кисел мирис. Една схлупена кирпичена колиба, полузаровена в земята, дими през продънения си покрив, а зад нея изварената каша е образувала червено тинесто блато.
Вътре в землянката е полутъмно, въздухът — горещ, влажен, наситен със спирт, пушек и дъх на сливи. Казанът с охладителя заема почти цялото помещение. До огнището са струпани тънки дърва. Една пейка до стената и две каци изпълват останалото пространство. От чучурчето на охладителя се точи в черен котел бистра струйка.