Затова, когато му се обаждам, той трепва като пробуден, хваща по-здраво поводите, после придръпва чергата към мене и ме загръща по-добре.
— Хубаво ще ти бъде, Асене.
Цигарата му светва по-силно. По пътя вляво претрополява в тъмнината волска кола и се загубва назад. Той не отговаря. Не виждам лицето му, но усещам, че разбира и чака да продължа.
— Защо не се ожениш?
— Мислиш ли?
В гласа му вече няма закачка и звучи някак сухо, със затаена горчивина.
— Момичето цяло се топи пред тебе. Мигар не виждаш?
— Знам. Разбрах отдавна. Само че… само че, видиш ли, моят стомах толкова години вече свикна на префинени, полуразвалени лакомства… Кой знае дали би понесъл здрава, прясна храна… Разбираш ли?… А хубава е момата! Свежа, непокътната, огън! Забеляза ли какви трогателни ръце има? Такива ръце не могат да лъжат!…
Сега вече той говори:
— Вчера, когато тя дойде при казана за пръв път, казах си: какво друго ми трябва?… В дупката замириса сякаш на лаванда. Младост!… То е някаква сляпа сила! Не можеш й устоя!… Сетне се разприказвахме със стареца и изведнъж блесна в мозъка ми: глупец! Та тя е само двадесет и три години… би могла да ти бъде дъщеря!…
— Хайде, госпожо, хайде, полека-лека!… — Асен ме побутва усмихнат.
— Виж! Тук пътят е малко нагоре и Роза, нали е старичка, винаги хитрува: спира се, като че е изненадана, и гледа да почине минута-две…
Кобилата потегля отново едва-едва.
— Знаеш ли — продължава той — едно само нещо мразя на тоя свят: старостта! Гнус ме е и я ненавиждам!… Знам, че не е прилично, грешно, ако щеш! И знам, че я мразя от безсилие, от подъл страх, от отчаяние — защото нищо не мога срещу нея!… Аз съм малко разгален, свикнал съм да успявам във всичко. Научен съм да плюя на ръцете си, да стисна зъби — и да надвия! И обичам това: да преодолявам съпротива, да успея — но след като здравата съм се борил! През войната ходех самичък нощем на лов за пленници и рядко съм се връщал с празни ръце. По-късно какво не върших през тия единадесет години: в Ниш бях комисионер, в Брюксел работих тапети, в Швейцария събирах реклами, в Париж имах малък гараж — и взех докторат по стопански науки… Труд, египетски труд, но винаги увенчаван с успех! Това бе най-важното: да разрешиш добре задачата. След това — нова задача!… Другото не ме интересуваше. То и днес не ме интересува… Само че за едно нещо досега не бях се замислял: как да се надвият годините?… Времето!… Как ще преодолееш времето!… Свинство!…
Той отпуска поводите да запали нова цигара. Колата бавно се движи и в дълбоката тишина се чува само равният тропот на Роза по меката страна на шосето. Напред неясно изпъкват черните хълмове. Една звезда се откъсва от небето и пада със светла диря.
— Чудно нещо е човекът! Всеки си има слаба точка. Бутнеш ли го там — свършено! Пиши го загубен! Често сам той не знае това. Нещо като внезапна периодична лудост… Моят Лукан например. Той е по женската част… Три жени вече е оставил. Има в града възрастни деца, женени. Срамуват се от него. С Ката живее невенчан. Мисли, че аз не зная. Съвестен работник, добър човек, верен ми е като куче, но целият му живот е сбъркан. Дойде ли му часът, оставя всичко и хуква. Мисля си дали, докато свършим гроздобера, няма да ме зареже заради дебелите боси крака на някоя берачка…