— Има си термин за това нещо, Тони. Нарича се „вината на оцелелия“. — Ангъс Кадуоладър още не бе свалил престилката от последната си аутопсия.
— Знам, Ангъс. Психология. В университета. Изучавал съм я. Само дето да знаеш нещо, не означава, че ще ти помогне. Тя ме изблъска настрани от колата. Размени своя живот за моя. Това честно ли е?
— Честността е нещо, за което говорим на децата, за да ги държим под контрол.
— Хм, май не ми помагаш.
— Давам всичко от себе си. — Кадуоладър свали гумените ръкавици и ги хвърли в кошчето за биологични отпадъци. Маклейн огледа моргата и си даде сметка, че за пръв път е тук, без да присъства на аутопсия.
— Криминалистите не са се задържали много-много тук — отбеляза той. — Обикновено прекарват дни в търсене и на най-дребните улики.
— Радвам се, че този път не са го направили. Достатъчно ми беше и това еднодневно забавяне. Както знаеш, хората продължават да умират. Благодарение на твоя крадец ще ми трябват седмици, за да наваксам с работата.
— Кой е това? — Маклейн кимна към покритото тяло, докато Кадуоладър ровеше за нещо из чекмеджетата.
— Твоята самоубийца. Жената от гара Уейвърли. Още не знаем името й. Горкичката. Тази сутрин я огледахме. Трейси трябва да я измие, след това ще се наложи да изчакаме, докато я идентифицират. Странно нещо. Помниш ли, че ръцете и косата й бяха окървавени? Че не се виждаше откъде е дошла кръвта?
Маклейн кимна, макар че в интерес на истината оттогава се бяха случили толкова неща, та бе забравил всичко по случая.
— Е, това е, защото кръвта не е нейна.
Ема Беърд буквално го връхлетя на излизане от моргата. Крепеше огромна кутия от стиропор, чието съдържание за щастие му бе неизвестно. Влизаше заднешком, когато той отвори вратата. При други обстоятелства щеше да е забавно да се спъне и да падне в ръцете му.
— Внимавай!
— Скапаняк… Какво искаш бе? — Ема залитна, обърна се и видя кой я е заговорил. — О, Тони… Хм, инспекторе. Сър.
Маклейн я подхвана, като с мъка удържаше напиращия в гърлото му смях. Изглеждаше толкова ядосана, смутена и кипяща от живот. Знаеше, че ако се разсмее, няма да може да се спре.
— Извинявай, Ема. Не те видях да влизаш. Освен това Тони е добре като обръщение, наистина. Няма нужда от формалности.
— Добре. Чух за полицай Кид. Много съжалявам, беше симпатично хлапе.
„Симпатично хлапе“. Не ставаше за надпис на надгробна плоча. Но пък тя наистина беше още хлапе. Наскоро завършила полицейската школа, нетърпелива да стане детектив. Умна, ентусиазирана, добронамерена, мъртва.
— Влизаш или излизаш? — Въпросът на Ема запълни неловката тишина.
— Какво?… Излизах. — Маклейн погледна часовника си. Беше доста след края на работното време, дори шефката да ги бе задържала. Кимна към кутията. — Ами ти? Донасяш или отнасяш?
— Това ли? Идвам да я върна. Миналата седмица не ни достигаше една и доктор Шарп ни услужи. По път ми е, така че предложих да я оставя на минаване.
— Дай да ти помогна — каза Маклейн и посегна към кутията.
— Остави, няма нужда. — Ема я притисна към тялото си като безценно съкровище. — Но няма да откажа малко компания.
Не им отне много време да оставят кутията и да се върнат до входната врата. Антъни не пророни и дума — Ема бе способна да говори и за двама.
— Значи, довечера си свободен, а? — попита го, докато й държеше вратата да излезе.
— Сигурно ще се върна в участъка. Чакат ме огромна купчина документи и дежурен сержант, който с всеки изминал ден става все по-изобретателен в заплахите си. — Още докато го изричаше, изпита досадно примирение. Щеше да се промъкне незабелязано през задния вход, да седне зад бюрото и да работи, работи, докато купчината свършеше или той сдадеше багажа. А след като приключеше с тази, съвсем скоро щеше да я замести друга. В такива моменти се чудеше защо се е захванал с тази проклета работа. Можеше да отиде да работи за Гавин Спенсър и да живее в голяма къща с плувен басейн.
— Както го описваш, направо се изкушавам и аз да седна зад бюрото. Просто приготви някоя купчина и за мен.