— Е, ако предлагаш…
— Виж, дай първо да пийнем по едно. След това ще видим дали все още ти се занимава с бумащина. — Ема тръгна по улица „Каугейт“ в посока на площад „Грасмаркет“, като не го изчака да отговори. Маклейн се принуди да я настигне тичешком и я хвана за рамото.
— Ема…
— Честно, инспекторе. Никой ли не ти е казвал, че си скучен?
— Напоследък не. Между другото, изобщо не познаваш града. — Той посочи в противоположната посока. — Единствената свястна кръчма наоколо е натам.
Едната бира бе последвана от втора, сетне направиха бърз тур из по-хубавите централни кръчми, хапнаха къри — почти бе достатъчно, за да забрави за смъртта на Алисън Кид. Почти, но не съвсем. Маклейн отбягна обичайните места, където се събираха полицаи, знаейки, че ще са пълни с колеги, пиещи в памет на загиналия другар. Не би понесъл съчувствието им, както и отношението на неколцината, за които бе по-виновен от шофьора на колата. Ема усети всичко, можеше да се закълне. Бърбореше безспир, но предимно за работата си и ползата от преместването от Абърдийн в Единбург. Разделиха се с простичкото: „Беше супер, трябва да го повторим“. След като едва доловимо докосна ръката му, тя се обърна и изчезна надолу по тъмната улица към района, където живееха кошмарите му. Антъни ги прогони, тикна ръце в джобовете си и тръгна към къщи с наведена глава.
Градът никога не спеше, особено по време на фестивала. Обичайната тълпа от работници нощна смяна и страдащи от безсъние бе изпъстрена с пияни студенти и самозвани актьори, клошари и скитници. Вечер трафикът намаляваше, но все още бе прекалено рано. Непрекъснат поток от коли откарваше самотните им пътници в неизвестна посока. Микробуси, наподобяващи дебели зловонни пчели, криволичеха от едно място към друго. Маклейн опита да се отърси от вината си, като се концентрира върху ритъма на стъпките си по тротоара, и подири отговори на въпросите, които се въртяха в главата му. Пропускаше нещо. Нещо, което не се връзваше. Не, пропускаше много неща. Много неща не се връзваха. Не на последно място: кое бе ужасяващото сходство между смъртта на трима старци, всичките отколешни приятели, всичките свързани с чудовищно, жестоко престъпление. Някой би казал, че ги е сполетяло отмъщение свише. Opus Diaboli. Намесили са се в делата на дявола и ето че той е дошъл за тях. Действителността обаче бе далеч по-тривиална. Барнаби Смит бе изкормен от ядосан нелегален имигрант. Бакън Стюарт бе станал жертва на ревнивия си любовник. А Джонас Карстеърс? Дъгит несъмнено щеше да намери на кого да го припише.
Чат-чат, чат-чат. Краката му равномерно отмерваха по тротоарните плочки бавното темпо на мислите му. Знаеше, че Около е убил Смит, това беше факт. Залагаше обаче значката си, че не Тимъти Гарнър е убиецът на Бакън Стюарт, което означаваше, че истинският убиец е все още на свобода. Дали някой бе открил бразилските снимки, на които бе попаднал детектив Макбрайд, и бе започнал своята смъртоносна серия? Ако да, как подбираше жертвите си? Дали бе възможно някой да е знаел за ритуалното убийство и да е тръгнал по следите на убийците?
Или може би шестият замиташе следите си — уби старите си съучастници в престъплението, открадна единствената реална улика: тялото, и поръча да прегазят разследващия инспектор? Този вариант бе по-издържан от алтернативите, но не и особено убедителен. Маклейн се закова намясто, като си даде сметка, че е сам на улицата. Потрепери и се огледа наоколо, очаквайки да види бял микробус, който форсира двигателя си и се засилва директно към него. Краката му сами го бяха довели до „Плезънс“. Голяма предупредителна полицейска табела отправяше обвиненията си към него. Тук е станал инцидент… Ако сте видели… Свържете се с нас… Стоеше точно на мястото, където бе ударена Алисън. Където пожертва живота си, за да живее той. Боже мой, каква загуба… Антъни стисна юмруци и се закле да открие виновника. От това не му стана по-добре.
Оттук до дома му не беше далеч. Вината и гневът се счепкаха и му стана трудно да възстанови нишката на предходните си мисли. Входната врата отново бе подпряна с два камъка. Проклетите студенти постоянно си губеха ключовете и се стискаха да си извадят нови. В този час госпожа Маккъчън сигурно спеше, завита презглава. Щеше да си спести любезната усмивка в отговор на угрижената й забележка колко много работел. Затътри се нагоре по стълбите, усещайки как очите му се затварят от умора. Леглото го зовеше и той бе повече от готов за него.
Само че пред вратата го очакваше някой.