48.
Беше се свила на кълбо пред вратата на жилището му, с колене, притисна ги към гърдите, и тънко манто, с което се бе завила, за да се предпази от нощния студ. Маклейн си помисли, че е заспала, но щом го чу да приближава, тя вдигна глава и той я позна.
— Джени? Какво правиш тук?
Джени Спайърс го погледна с подпухнали, зачервени от плач очи. Лицето й бе бледо, ръцете й бяха отпуснати безжизнено до тялото, подчертавайки нейното нещастие. Върхът на носа й лъщеше, сякаш бе настинала от няколко дни.
— Клоуи я няма — каза и избухна в плач.
Маклейн изкачи на бегом последните стъпала. Клекна до нея и взе ръцете й в своите.
— Всичко е наред. Ще я намерим. — След това обаче осъзна, че не знае за кого всъщност става дума. — Коя е Клоуи?
Явно зададе грешен въпрос, защото сълзите на Джени потекоха като река.
— Хайде, Джен, стани. — Дръпна я да се изправи, отключи вратата и я задържа отворена. После заведе Джени в кухнята и я настани на стол.
Цялото му желание за легло и сън се беше изпарило. Напълни чайника и го сложи да заври, донесе две чаши и буркан с разтворимо кафе.
— Кажи ми какво се е случило. Защо дойде тук? — Подаде й ролка кухненска хартия, за да замени прогизналата носна кърпичка, която стискаше в юмрука си.
— Клоуи изчезна. Трябваше да се прибере до единайсет. Никога не закъснява. Звъни ми дори когато смята да се върне навреме.
— Чакай малко, Джени. Трябва да ми припомниш това-онова. Коя е Клоуи?
Джени го погледна с невярващи очи.
— Дъщеря ми. Запознахте се в магазина.
Мислите на Маклейн се превъртяха назад. Спомни си я: облечена като девойче от 20-те години на миналия век, с късо подстригана коса. Беше на касата.
— Извинявай, не знаех. Ти така и не ни запозна. Честно казано, дори не знаех, че си омъжена.
— Не съм. Клоуи… нека да кажем, че баща й беше грешка. Когато забременях, ме напусна. Клоуи обаче е добро момиче, Тони. Тя не би закъсняла, а ако и се наложеше, щеше да се обади.
Маклейн се опита да асимилира цялата нова информация. Да се концентрира върху проблема.
— Кога излезе?
— Около осем и половина. Имаше билети за представление на Бил Бейли в „Асембли Румс“ Гореше от нетърпение да го види.
— И казваш, че трябваше да се прибере до единайсет?
— Точно така. Дадох й пари за такси. Не исках да върви пеш по това време.
— Сама ли отиде на шоуто?
— Не, с две приятелки от училище, но те живеят в другия край на града.
— И те са се прибрали, така ли?
— Звъннах и на двете. Към дванайсет без четвърт са си били вкъщи.
— На колко години е Клоуи? — Маклейн се опита да си представи момичето от магазина, но екстравагантното облекло не му позволи да определи възрастта му.
— Почти на шестнайсет. Достатъчно голяма, за да излиза сама. Достатъчно голяма, за да пробва кое ще й се размине и кое — не.
— Обади ли се в полицията?
Джени кимна.
— Дойдоха вкъщи, попълнихме някакви формуляри. Дадох им нейна снимка. Дори претърсиха магазина — да не се е скрила там.
— Това е добре. Спазили са процедурата. — Маклейн наля гореща вода в чашите и добави мляко. — Все пак трябва да си подготвена, че може да се окаже просто форма на тийнейджърски протест. Може да е решила да закъснее заради самото закъсняване.
— Не би го направила. — Джени се зачерви и сви юмруци. — Никога не би постъпила така.
— Вярвам ти. Ще се обадя в участъка да видя дали междувременно не е изскочило нещо. Трябва да се прибереш, Джен. Не бива да стоиш тук. Ами ако се върне вкъщи, а теб те няма?
По лицето на Джени премина мимолетна сянка на несигурност, очите й неспокойно потрепнаха.
— Оставих й бележка на масата в кухнята. Не се прибра до един часа. Трябваше да направя нещо.
Антъни си даде сметка, че дори не знае къде живее Джени Спайърс. Не знаеше, че има дъщеря. Знаеше само, че има сестра, сгодена за най-добрия му приятел. Ако трябваше да бъде честен, то и за Рейчъл не знаеше кой знае колко. Отдавна се беше отказал да помни имената на всички студентки на бившия си съквартирант. Тази обаче бе стигнала дотам, докъдето нито една от предишните не бе успяла. Защо Джени бе решила да дойде при него, оставаше загадка.
— Над магазина ли живеете?
Джени кимна отново, след което подсмръкна и издуха носа си. Маклейн отиде до телефона и се обади в участъка. Слушалката дълго даваше свободно, преди дежурният сержант най-сетне да вдигне.