— Инспектор Маклейн се обажда. Имате сигнал за изчезнало момиче. Клоуи Спайърс.
— Май да. Изчакайте минутка. — Маклейн можеше да чуе шумоленето на хартия, докато дежурният сержант прелистваше нощните отчети. — За какво ви е информацията?
— Майка й е в кухнята ми и пие кафе.
— Късметлия сте вие, инспекторе. Ако не се лъжа, е доста готина. А, ето го. Сигналът е постъпил в 23:58 снощи. Най-близкият патрул е посетил адреса в 00:09. Описанието е разпратено по всички участъци, подробностите са вкарани в системата. Ако не се върне до сутринта, ще проверим в болниците.
— Том, ще ми направиш ли услуга? Подсети още веднъж всички. Ако ти остане време, обади се и в болниците.
— Добре, сър. За момента нощта е спокойна. Ще видя какво мога да направя.
— Благодаря ти, Том. Длъжник съм ти.
— Една вечеря, сър?
Маклейн замръзна.
— Какво?
— Доколкото си спомням, това е обичайната ви отплата за направена услуга, нали така? Или госпожица Беърд е по-специален случай?
— Аз… Кой ти каза?… — запелтечи Маклейн, а сержантът избухна в смях. — Колко души от участъка знаят?
— Като се замисля, май всички, сър. Все пак се срещнахте на входа на участъка. И да отидете в „Червения дракон“? Там през повечето време задължително има по един-двама полицаи, пък макар и само да си вземат храна за вкъщи.
Антъни беше бесен, когато затвори. Проклети полицаи — опреше ли до клюки, можеха да засенчат дори сергиджийките на пазара. Макар че това изобщо нямаше да навреди на репутацията му.
— Намерили ли са я? — Загриженият глас на Джени го върна към по-належащите проблеми.
— Не, съжалявам. Процедурата обаче се спазва стриктно. — Маклейн й каза какво му е обещал дежурният сержант. При споменаването на болниците лицето й пребледня.
— Може ли да й се е случило нещо?
— Не ми се вярва, Джен. Щяха да ти се обадят, ако е пострадала и е при тях. По-вероятно е да се е видяла с други свои приятели и да са се запили някъде. Ще се прибере на сутринта, ще се чувства отвратително и тогава ще можеш да й дръпнеш едно голямо конско.
Съзнаваше обаче, че й наприказва всичко това само за да я успокои.
49.
Не знае откога стои в градината и се взира в смълчаната къща. За кратко беше тъмна, сега отново има светлини… може би. От колко дни е така? Умът му е престанал да работи както трябва преди доста време. Сега може само да се подчинява. Гласовете не толкова му говорят, колкото направляват действията му. Контролира тялото си не повече, отколкото би го контролирала кукла. Болката обаче усеща, макар че не може да направи нищо против нея.
Знае, че плячката му е там. Може да я помирише, без да знае какво точно помирисва. Плесенясали листа и топла суха пръст. Далечните изгорели газове от колите се смесват с аромата на малц от пивоварната. Стомахът му гори от киселината, която преминава в червата на вълни от спазми, но той стои, чака и наблюдава.
Нещо прошумолява и със злостно ръмжене си пробива път през храстите. Поглежда надолу и вижда куче — доберман с купирани уши. Оголва зъби срещу него и в гърлото му загъргорва заплашително ръмжене. Гласовете разделят устните му, а дълбоко от гръкляна му се надига странно съскане. Стреснатото куче изскимтява, чуканчето на опашката му се свива между задните крака. По земята потича тънка струйка, а острата миризма на урина изпълва въздуха.
Още едно изсъскване — и волята на кучето окончателно е пречупена, то побягва направо през храстите, откъдето е дошло, като в стремежа си да се отдалечи, дори забравя да скимти. Той винаги се е страхувал от кучета, но гласовете са замесени от друго тесто.
Главата му клюмва, сякаш всички мигрени на света са си уговорили среща в нея. Усеща цялото си тяло подпухнало и раздуто — като на онези гладуващи африкански деца, които е гледал по телевизията. Всяка става в тялото му гори, сякаш хрущялът е изтръгнат и заменен с шкурка. Въпреки това стои и наблюдава.
Нови шумове. Нещо едро излиза от скривалището си и се запътва към светлината. Той бавно се обръща и поздравява човека, но вътрешно крещи от болката, която му причинява всяко движение. Гласовете обаче му помагат да запази спокойствие.
— Какво правите тук? — пита го мъжът, но думите му сякаш долитат от милион километри. Гласовете повеляват: „Нападни!“, и той трябва да им се подчини.