Макбрайд натисна някакви бутони и се видя как колата завива от Принсес стрийт към хълма Маунд. За секунда се появи в обсега на друга камера, след това — нищо.
— Покритието не е толкова добро извън централните райони. Може да проверим и записите от други камери, като пресметнем времето и скоростта. Не е изключено да изскочи някъде.
— Колко време ще отнеме?
— Нямам представа, сър. Може веднага да ни излезе късметът, може да отнеме цял ден.
— Добре, започвайте. Вижте дали все пак няма да идентифицирате номера на колата. Даже да не е целият, пак ще е от полза. Изпратете кадъра и на Ема, тя е спец по снимките…
При тези думи Маклейн замръзна.
„Тя е спец по снимките.“ Ема бе обработила фотографиите от местопрестъплението в Сайтхил и направила видими странните фигури, които бе видял на пода. Преди това на монитора й имаше нещо друго. Галерия със снимки. Дали ги беше подготвяла за архивиране, или ставаше нещо по-страшно? ЕБ. Ема Беърд.
— Добре ли сте, сър? Изглеждате като ударен с мокър парцал. — Детектив Макбрайд бе обърнал към него кръглото си бледо лице в сумрака на видеозалата.
— Мисля, че знам кой може да е качвал снимките от местопрестъпленията в интернет.
Молеше се на господ да греши.
51.
— Да разбирам ли, че телефонът ви още не работи?
Дежурният сержант Пийт Мъри го посрещна с усмивка, когато в понеделник сутринта нахлу в участъка. Маклейн прерови джобовете си и намери апарата, но не можа да си спомни дали снощи изобщо си бе направил труда да го зареди. Вероятността да го е направил бе нищожна. Така или иначе телефонът остана тъмен, когато натисна един-два от бутоните му.
— Какво им правите на горките телефони? Проклинате ли ги? — Пийт побутна към Маклейн голяма купчина книжа и същевременно кимна към дъното на чакалнята. — Ето няколко съобщения, с които трябва да се заемете, а онзи момък там ви потърси по име. Каза, че е от „Хогит Скоуша“. Прилича ми на банкер.
Маклейн се обърна учуден и се опита да си спомни къде беше чул това име. Господин Мастърс, седнал на една от пластмасовите пейки, не му подсказа нищо с вида си. Изглеждаше като хилядите безлични бизнесмени: малко над четиридесетте, с леко посребрена коса, коремче, което двете игри скуош седмично вече не можеха да стопят, скъпо кожено куфарче, пълно с електронни джаджи, жена и деца в едно от предградията, любовница в нает градски апартамент.
— Инспектор Маклейн? Благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Казвам се Джонатан Мастърс от „Хогит Скоуша“. — Мъжът скочи на крака още преди Маклейн да беше преполовил пътя до него. Чак сега парченцата от мозайката започнаха да си идват на местата.
— Господин Мастърс, вие бяхте един от свидетелите на самоубийството на Питър Андрюс.
Джонатан Мастърс потръпна при споменаването на името на бившия си колега.
— Това беше тежка седмица за „Хогит Скоуша“, инспекторе. Питър бе един от най-добрите ни аналитици. Много ще ни липсва.
Добър аналитик. Не някой от обикновените бачкатори или душата на компанията. Не и приятел.
— Говорих с баща му, господин Мастърс. Очевидно е имал за какво да живее, поне докато не е научил за напредналия си рак.
— Дойде ни като гръм от ясно небе. Не го беше споделил с никого от нас. Може би, ако беше… — Гласът на Мастърс постепенно замря.
— Предполагам, че не сте дошли да разговаряме за Питър Андрюс.
— Не, разбира се. Извинете, инспекторе. Седмицата беше тежка. Но май е изчезнала една от секретарките ни. Сали Дент.
— Дент? Не беше ли също свидетел?
— Да, работеше на рецепцията. Освободихме я до края на деня. Поне толкова можехме да направим. Затворихме си очите, когато на другата сутрин не се появи на работа, после дойде уикендът. Днес обаче отново не е на работа, с други думи, не е идвала, откакто… Питър… сещате се.
— Сигурно сте се опитали да се свържете с нея, нали? — Маклейн усети как от дълбините на ума му се надигна зловещо усещане за дежавю.
— Разбира се. Обадихме се у тях, но майка й ни каза, че заминала на пътешествие зад граница. Това е пълна глупост, тъй като щеше да ходи в Токио с един от фондовите ни мениджъри, макар пътуването да бе отменено след…
— Значи, вие сте смятали, че си е вкъщи, пък майка й — че е зад граница. А като изключим двама ви, никой друг не е имал представа къде е тя от деня, в който Питър Андрюс се самоуби.