— Точно така, инспекторе.
— Разкажете ми малко повече за Сали Дент, господин Мастърс — каза Маклейн. — Как изглежда?
— Имам по-добра идея. Предлагам да действаме така. — Мастърс сложи куфарчето си на пластмасовата пейка и отвори ключалките му. Маклейн успя да види малък лаптоп, таблет, GPS навигатор и тънък мобилен телефон в подплатената с мека кожа вътрешност, преди Мастърс да издърпа отвътре лист А4 и да затвори капака. — Това е досието й.
Маклейн пое листа и го завъртя към светлината, за да разгледа по-добре отпечатаната фотография. Най-учудващото бе не това, че позна жената, а че беше очаквал да види именно нея. На снимката беше доста по-красива, усмихната и изпълнена с надежда за бъдещето. Последния път, когато я видя, лежеше на стоманената маса в дисекционната зала на Ангъс Кадуоладър. Първия път, когато я видя, беше потрошена и сгърчена, със слепнала от кръв коса, простряна върху осеяния с боклуци и нафтови петна чакъл на коловоза на гара Уейвърли.
— Тони, човек не може да се отърве от теб. Защо не вземеш да се преквалифицираш в помощник патолог и да се свърши с цялата преструвка?
Ангъс Кадуоладър се ухили от стола си, когато Маклейн почука на отворената врата. Беше оставил Мастърс да се поти от притеснение и да си гледа часовника в чакалнята за посетители. Колкото по-бързо приключеха, толкова по-добре.
— Изкушавам се, Ангъс, но знам колко харесваш Трейси.
Усмивката леко трепна — докторът, да не би да се стегна от подмятането? Интересно.
— Както и да е. Какво мога да направя за теб?
— Става въпрос за жената, която миналата седмица скочи от моста на гара Уейвърли. Мисля, че се казва Сали Дент. Може ли да я подготвим за разпознаване? Шефът й е на горния етаж.
— Няма проблеми. Ще я докарам и ще те извикам, когато е готова. — Патологът се отправи към хранилището, като затика пред себе си иноксова количка. Маклейн го последва.
— Изпрати ли доклада за нея?
— Какво? О, да. Така мисля. Обикновено Трейси ги изпраща, когато са готови. Защо?
— Просто не е стигнал до мен, не за друго.
— Значи, не знаеш за плаките, които са прояли мозъка й?
— Кое? — Студена тръпка премина през тялото на Маклейн. Усложнения. Винаги имаше усложнения.
— Болестта на Кройцфелд-Якоб в доста напреднал стадий. Подозирам, че преди да скочи, е страдала от много ярки халюцинации. Това би обяснило и защо го е направила. — Кадуоладър отвори вратичката и издърпа навън бледото измито тяло на Сали Дент. Раните по лицето й бяха умело защити, но въпреки всичко то си оставаше ужасно обезобразено. Прехвърли я на количката и я покри с голям бял чаршаф. Заедно я откараха в залата за разпознаване, където неспокойният Джонатан Мастърс скочи нервно на крака, сякаш някой му се беше разкрещял.
— Съжалявам, че се наложи да почакате, господин Мастърс. Трябва да ви предупредя, че преди да умре, е претърпяла много сериозни травми.
Мастърс стана мъртвешки блед и кимна мълчаливо, вперил очи в завитото тяло. Кадуоладър отметна чаршафа и откри само главата. Банкерът погледна надолу и Маклейн видя на лицето му ужаса, породен от разпознаването. Достатъчно често бе виждал това изражение.
— Какво й се е случило? — Гласът на Мастърс прозвуча пискливо и същевременно дрезгаво. Все пак чест му правеше, че не припадна, както ставаше с някои мъже.
— Скочила е от Северния мост.
— Онова самоубийство? Чух за него, но Сали… Не… Сали никога не би…
— Страдала е от тежко неврологично заболяване. — Кадуоладър покри обезобразеното й лице. — Има голяма вероятност дори да не е осъзнавала какво върши.
— Ами майка й? — Мастърс погледна Маклейн умоляващо. — Кой ще съобщи на майка й?
— Всичко е наред, господин Мастърс. Аз ще говоря с госпожа Дент. — Маклейн хвана под ръка бизнесмена и го изведе от залата. — Добре ли сте? Да уредя ли някой да ви върне в офиса?
Отдалечавайки се от трупа, Мастърс лека-полека възвърна хладнокръвието си. Поизправи рамене и отново погледна часовника си.
— Не, благодаря ви, инспекторе, няма нужда. Ще се прибера сам. Боже мой, Сали! — И поклати глава.
— Господин Мастърс, може да ви прозвучи неуместно, но имало ли е нещо между госпожица Дент и господин Андрюс?
Мастърс впери в Маклейн поглед, с който недвусмислено му казваше: вие сте ненормален.