— Някаква надежда за отпечатъци? Да разберем кой я е карал…
— Можем да се надяваме на нещо повече. Имаме си труп. Елате тук. — Големия Анди поведе Маклейн към другата страна на колата. Позната фигура се беше изгърбила над нещо черно и овъглено във вътрешността на колата, очевидния епицентър на пожара. Ангъс Кадуоладър се изправи и се протегна, а гръбнакът му изпука.
— Тони, ако продължаваме да се срещаме толкова често, ще трябва да те запозная с майка си.
— Вече минахме този етап, Ангъс. Помниш ли онова парти в Холируд? Какво имаш тук?
Кадуоладър се обърна към обекта на огледа, като посочи с ръка в ръкавица към блелите петънца в нещо, приличащо на полуизгорял, навит на руло килим. Белият латекс бе зацапан с мазна пепел. В случая отговорът беше излишен — носът на Маклейн му съобщи какво имаше в килима.
— Не „какво“, а „кого“ — поправи го патологът.
53.
Кадуоладър обеща да извърши първоначалния оглед на тялото веднага щом се прибере в моргата. Това и фактът, че старши инспектор Дъгит пътува към местопрестъплението, не оставиха на Маклейн друг избор, освен да си тръгне. Пак помоли младия Макбрайд да шофира, а той се загледа в нижещия се покрай тях град, докато се провираха през оживения трафик към участъка.
— Вярваш ли в духове, детектив? — попита Маклейн, докато чакаха на един светофар.
— Като онази жена по телевизията, дето търчи насам-натам с някаква странна камера, която снима всичко в зелено? Не, не бих казал. Макар чичо ми да се кълне, че веднъж видял призрак.
— Ами в демони? В дявола?
— Не. Това са измислици на свещениците, за да те приучат към послушание. Защо? Нима смятате, че в това има някаква истина, сър?
— Не, бога ми. Животът е достатъчно труден и с обикновените престъпници. Не ми се мисли за перспективата да арестувам и адски изчадия. Обаче Бърти Фаркър и приятелите му са вярвали в нещо толкова силно, че да убият онова момиче. Кое е в състояние да убеди толкова човек, а и защо? Какво са очаквали да постигнат?
— Богатство? Безсмъртие? Нали хората обикновено това искат?
— В такъв случай не са сполучили. — Е, може и да са сполучили, но само до един момент. Всички са били феноменално богати и преуспели, а никой не е умрял от естествена смърт. Какво каза Ангъс за Смит? Бели дробове, които биха засрамили и тийнейджър. Не спомена ли и че Карстеърс е бил здрав като бик? Колко време може да се поддържа такава форма, преди хората да започнат да подозират, че са замесени други сили?
Колата се движеше с мравешка скорост покрай ремонтните работи, извършвани заради трамваи, които никога нямаше да пристигнат. От отсрещната страна на улицата в този беден квартал се редяха занемарени сгради — образци на кичозна шарения и мръсотия. Мърляви витрини на заложни къщи, улични сергии за пържена риба, от която човек положително би получил хранително натравяне, освен ако бе израсъл тук и си бе изградил имунитет. Погледът му попадна на позната олющена врата, над която висеше табела: ГЛЕДАМ НА РЪКА, НА КАРТИ ТАРО, ПРЕДСКАЗВАМ БЪДЕЩЕТО.
— Отбий тук, детектив. Намери къде да паркираш.
Макбрайд изпълни нареждането въпреки негодуванието на шофьорите зад тях.
— Къде отиваме? — попита, като слязоха. Маклейн посочи отсрещната страна на улицата.
— Искам да ми предскажат бъдещето.
Мадам Роуз тъкмо бе приключила с поредната си жертва — стресната жена на средна възраст, с прибрана под забрадката коса, току-що олекнало портмоне и стисната под мишница дамска чанта. Маклейн повдигна вежди, но не каза нищо, когато ги отведоха в кабинета в задната част на сградата.
— Госпожа Браун идва при мен, откакто почина съпругът й. Колко стана вече? Три години май. На всеки два-три месеца е тук. — Мадам Роуз прогони котките от два стола и ги покани да седнат, после се настани в креслото си. — Не мога да направя кой знае колко за нея. Контактът с мъртвите не е моя специалност, пък и имам усещането, че на нейния Доналд не му се говори много-много с нея. Обаче не мога да я спра, щом иска да ми даде парите си, нали така?
Маклейн се усмихна.
— А аз си мислех, че всичко е вятър и мъгла.
— О, не. — Мадам Роуз положи огромната си, отрупана с бижута ръка на пищната, но фалшива гръд. — Смятах, че сте различен от другите, инспекторе, и разбирате. С вашето минало.
Усмивката на Маклейн се изпари мигновено и той отвърна рязко: