— Откъде ли разбрах, че по-скоро ще дойдеш тук, отколкото да се прибереш вкъщи?
— Моля?
— Не ми се моли, Тони. Току-що говорих по телефона с вбесен господин на име Макалистър. Оказва се, че един от служителите ми е нахлул в офиса му с безпочвени обвинения.
— Аз…
— Точно коя част от „Стой далеч от това разследване“ не разбра?
Маклейн се опита да се включи в разговора, преди шефката да излезе напълно от кожата си. Със същия успех би могъл да се опита да хване тигър за опашката.
— Госпожо, аз…
— Още не съм свършила. Какво, по дяволите, си търсил при Макалистър? Какво общо има той с изчезналата тийнейджърка?
— Той…
— Нищо. Ето това е общото. Нищичко. Ужасна идея да се срещнеш с него. И какво си правил при изгорелия микробус в Нюхейвън? Досаждал си на Ангъс Кадуоладър да открие самоличността на шофьора.
— Съжалявам, госпожо. Това беше колата, която прегази полицай Кид. Трябваше да я видя.
— Ти си жертва в същото престъпление, Тони. Не можеш да се доближаваш до нищо, свързано с разследването. Нали се сещаш, че не е нужно адвокатът да е добър, за да разпердушини случая ни, ако разбере за това? Сякаш не ти стигаше да досаждаш на Макреди.
Макинтайър се облегна на масата, въздъхна дълбоко и разтърка око с възглавничката на дланта си. Изглеждаше уморена и той получи моментно прозрение в какво се е превърнал напоследък животът й. Самият той мрънкаше, че му се налага да оправя графиците на малкия си екип, а тя отговаряше за целия участък. Неин подчинен бе загинал, някой публикуваше снимки от местопрестъпления в интернет, тя координираше бог знае колко разследвания, а ето че той й вгорчаваше още повече живота.
— Извинете ме. Не съм искал да ви създавам допълнителни трудности.
— С властта идва и отговорността, Тони. Препоръчах те за инспектор, защото считах, че си достатъчно отговорен за поста. Моля те, не ме карай да съжалявам.
— Няма. Лично ще се извиня на Томи Макалистър. Преценката ми беше погрешна. Позволих на емоциите си да вземат връх.
— Изчакай няколко дни, става ли? Прибери се вкъщи.
— Ами Клоуи? — Маклейн поиска да си вземе думите назад, но вече бе твърде късно. Макинтайър го погледна със смесица от изненада и отчаяние.
— Не си ти единственият в полицията, който я търси. Обикаляме обичайните заподозрени и преглеждаме записите от охранителните камери, за да установим коя е била онази кола. Ще я намерим. Освен това, случаят е възложен на Навъсения Боб. Остави го да се справи сам.
— Чувствам се толкова безполезен.
— Тогава иди и поговори с майка й. Приятелка ти е. Може пък да успееш да я убедиш, че правим всичко по силите си.
Въпреки че бе едва следобед, при това по време на фестивала, магазинът бе затворен. Маклейн надникна през прозореца, опитвайки се да разбере дали вътре има някой. Помещението беше празно. Отстрани на магазина бе входната врата за апартаментите над него, а един от звънците на домофона носеше името Спайърс. Той го натисна и след малко бе възнаграден с тенекиен глас, който попита:
— Да?
— Джени? Тони Маклейн е. Може ли да се кача?
Вратата се отвори и той влезе. За разлика от неговия блок, който беше на един хвърлей оттук, стълбището не миришеше на котешка урина. Подът бе изметен, а някой бе наредил няколко саксии с цветя по первазите на прозорците, гледащи към чистата градинка и изсъхналата тревна площ зад сградата.
Джени стоеше на вратата на апартамента си, а лицето й бе въплъщение на страха. Беше облякла пеньоар върху дългата си нощница, краката й бяха боси. Косите й бяха разрошени, а очите — зачервени от плач и хлътнали в орбитите.
— Намерихте ли я? — Шепотът бе изпълнен едновременно с надежда и ужас.
— Все още не. Може ли да вляза?
Тя се отдръпна и пусна Маклейн в тясното антре. Той се озърна и забеляза бъркотията. Забележително е колко бързо хаосът се настанява в дом с нарушена хармония. Обърна се и видя Джени, загледана надолу, сякаш очакваше дъщеря й да се появи, тичайки нагоре по стълбите.