— Уместна забележка. Според теб преди колко време е умряла?
— Труден въпрос. Първо, изобщо не би следвало да е мумифицирана. Въздухът в града е прекалено влажен, дори в зазидано мазе. Трябваше да е разложена. Или поне изядена от плъхове. Тя обаче е идеално мумифицирана, а да пукна, ако намирам даже и следа от препаратите, нужни за целта. Трейси може да направи още няколко теста, а и ще изпратим проба за радиовъглероден анализ. Току-виж там ни излязъл късметът. Иначе, съдейки по дрехите й, бих казал, преди поне петдесет-шейсет години. По-точното датиране остава твоя задача.
Маклейн вдигна тънката рокля, която бе сложена на количката — заедно с бурканите, и я погледна срещу светлината. Долната й половина бе цялата в кафяви петна, а фината дантела, поръсваща деколтето и ръкавите, висеше на тънки нишки. Роклята беше доста скромна, но по-скоро за специални поводи, неподходяща за всекидневието на млада жена. От друга страна, избелелият флорален мотив бе простоват. Той завъртя дрехата и около подгъва видя няколко пришити на ръка кръпки. Етикет на производител липсваше. Беше рокля на бедно момиче, което се е опитвало да направи впечатление. Когато обаче погледна отново изкривеното и осквернено тяло, Маклейн осъзна с пълна сила, че не знае за нея нищо повече.
6.
Входната врата пак бе отключена, открехната и подпряна с парче от тротоарна плочка. Маклейн се изкуши да я заключи, както си му е редът, но се отказа. Последното, което искаше, бе да го събудят студентите, живеещи на първия етаж, които в четири сутринта щяха да натискат всички звънци, докато някой не им отвореше. Беше достатъчно топло и клошарите нямаше да потърсят място за пренощуване, а дори и десетина от тях не биха усмърдели стълбището повече, отколкото смърдеше сега. Той сбърчи нос от вонята на урина от безбройните котки, които се бяха облекчавали тук, и се качи по стълбите до последния етаж.
Затвори вратата и хвърли ключовете на масата. Лампичката на телефонния секретар мигаше за едно ново съобщение. Натисна бутона и изслуша поканата на стария си съквартирант да се видят на чашка. Ако светлинката не мигаше, щеше да си помисли, че слуша старо съобщение. Фил се обаждаше поне два пъти седмично с едно и също предложение. Антъни понякога приемаше поканата. С усмивка на уста отиде в спалнята и се съблече, хвърли дрехите направо в коша за пране, после пое към банята. Дългият студен душ отми дневната пот, но не и спомените. Докато се подсушаваше и нахлузваше тениска и широки памучни панталони, му мина през ума да излезе да потича или да отиде на тренировка. Един час в залата може би щеше да помогне, само че не му се щеше да си прави компания с пренавити кариеристи. Нуждаеше се от контакт с хора, които се разтоварваха и забавляваха, пък дори само да ги наблюдава отдалеч. Може би идеята на Фил не беше чак толкова лоша. Нахлузи обувките, грабна ключовете, тръшна вратата и се запъти към заведението.
„Нюингтън Армс“ не беше най-добрата кръчма в Единбург по ничии критерии. За сметка на това обаче беше най-близката до дома му. Маклейн влезе през летящата врата, готов да се сблъска с шума и цигарения дим, след което си спомни, че умниците в парламента бяха забранили пушенето. Виж, шумът беше налице, макар че вероятно щеше да е следващият обект на забрана. Взе си халба шотландска бира „Дюхърс“ и се озърна за познати лица.
— Хей, Тони! Насам! — Възгласът съвпадна с временно затишие, докато джубоксът чакаше следващия клиент да направи избора си. Маклейн установи посоката и източникът се оказа в група около маса до прозореца, който гледаше право към улицата. На пръв поглед дипломанти. Надвесен над тях, го викаше професор Филип Дженкинс, с лице, цъфнало в усмивка, очевидно плод на солидно количество бира.
— Как вървят нещата, Фил? Виждам, дошъл си с харема си. — Студентите се посгъстиха и Маклейн седна на освободилото се място.
— Не се оплаквам — ухили се Фил. — Одобриха финансирането ни за следващите три години. Че го и увеличиха!
— Поздравления. — Антъни вдигна халбата си в ироничен тост, сетне отпи, докато старият му приятел го заливаше с порой от термини по молекулярна биология и процедури по частно финансиране. След това разговорът се разми и отстъпи пред несвързаните приказки, обичайни за кръчма. Маклейн се обаждаше от време на време, но му бе достатъчно приятно и само да си седи и да слуша. За кратко можеше да забрави безумията, осакатяванията, работата си. Не беше като излизането с колеги след дежурство, това бе различно разтоварване, което обикновено водеше до махмурлук на следващата сутрин.