— Ето го, сър. Изпратени и получени имейли през седмицата, преди да изземем компютъра на господин Макреди. Като гледам, клиентите му не са били кой знае колко много.
Един от тях обаче веднага привлече погледа на Маклейн. Над двайсет съобщения бяха разменени между Фъргюс Макреди и мъж на име Кристофър Робъртс, служител на адвокатска кантора „Карстеърс Уедъл“.
57.
Стая за разпити №4 беше малка и тъмна, а тясното й прозорче, разположено високо над пода, бе препречено от монтираната по-късно водосточна система по фасадата на сградата. Климатикът бучеше и гъргореше, но по никакъв начин не променяше температурата на въздуха, който циркулираше в стаята. За щастие все още не бе прекалено топло, до истинската жега оставаха няколко часа.
Видът на Кристофър Робъртс подсказваше, че не е мигнал и минута, откакто предния ден Маклейн го видя в офиса на Макалистър. Носеше същия костюм, а наболата брада хвърляше тъмна сянка на лицето му. Патрулната кола го взе от мотел „Бридж“ в Куинсфери, което бе доста странно за човек, живеещ в близкия квартал Крамънд. Номерът на тъмночервеното му беемве отговаряше на частично засечения от детектив Макбрайд номер на колата, в която се бе качила Клоуи Спайърс. Може и да беше съвпадение — имаше доста беемвета в тъмен цвят, произведени същата година и със същите начални две букви на регистрационната табела. Напоследък обаче Маклейн се беше нагледал на толкова много съвпадения, че вече не вярваше в тях.
— Защо не се прибрахте снощи, господин Робъртс? — попита Маклейн, след като минаха през формалностите в началото на разпита. Робъртс не отговори, а вместо това се зае да изучава ръцете си и да човърка под ноктите си. — Добре — каза Маклейн, — тогава ще започнем с нещо лесно. За кого работите?
— Работя за адвокатска кантора „Карстеърс Уедъл“, в отдела за прехвърляне на недвижима собственост.
— Това вече го знаем. Вчера бяхте в офиса на Томи Макалистър. Уреждахте продажбата на къщата на Фаркър в Сайтхил, нали? Кой е купувачът?
Робъртс пребледня и на челото му избиха капки пот.
— Не мога. Това е конфиденциална информация.
Маклейн се намръщи. Очертаваше се труден разпит.
— Е, добре. Кажете ми къде закарахте Клоуи Спайърс, след като в събота в 23:30 часа я качихте в колата си на Принсес стрийт?
— Не… не знам за какво говорите.
— Господин Робъртс, разполагаме със записи на охранителни камери, на които се вижда, че госпожица Спайърс се качва в колата ви. В момента вещите ни лица й правят оглед и я разглобяват. Въпрос на време е да намерят доказателство, че е била в нея. И така, къде я закарахте?
Това си беше чиста лъжа. Вярно, колата беше в полицейския гараж, но никой не знаеше след колко време щяха да придумат някого да се захване с нея.
— Не мога да ви кажа.
— Но все пак я закарахте някъде.
— Моля ви, не ме принуждавайте да ви отговоря. Ако ви кажа нещо, ще ме убият. След това ще убият жена ми.
Маклейн се обърна към Навъсения Боб, който се беше подпрял на стената зад него.
— Изпрати една патрулка до къщата на господин Робъртс да прибере жена му.
Сержантът кимна и напусна стаята. Маклейн отново насочи вниманието си към Робъртс.
— Господин Робъртс, ако ви заплашват, най-добре ни кажете кой. Можем да защитим и вас, и съпругата ви. Ако обаче продължите да мълчите, а Клоуи Спайърс бъде наранена, ще се постарая да ви тикна зад решетките за много, много дълго.
Остави Робъртс да осмисли думите му и запази мълчание чак докато Навъсения Боб се върна в стаята. През това време Робъртс не промълви нито дума.
— Кажете ми как убедихте Клоуи да се качи при вас — попита след малко Маклейн. — Тя е умно момиче, така ми казаха. Не би се качила просто ей така в колата на възрастен непознат мъж.
Робъртс не гъкна, но в облещените му очи се четеше страх.
— Срещата не е била случайна, търсили сте именно нея, нали?
— Аз… Не трябваше да бъда аз. Те ме накараха. Казаха, че иначе ще наранят Айрин.
— Кой трябваше да бъде там, господин Робъртс? Фърги? За него ли ви накараха да се представите?
Робъртс не каза нищо, но кимна едва забележимо, сякаш несъзнателно.
— И така, кой е Фърги? И защо не можеше да свърши това сам?
Робъртс стисна устни и скръсти ръце в скута си — досущ като човек, който се чувства виновен. Тресеше се от ужас, един господ знае как бяха успели да го наплашат толкова. Маклейн знаеше, че това е лош признак: човекът нямаше да каже нищо, докато не се убедеше, че жена му е на сигурно място. А може би дори тогава щеше да продължи да мълчи. Той обаче вече подозираше защо Фърги не е спазил уговорката си с Клоуи Спайърс. Оставаше му само да го докаже.