Затворът „Сохтън“ не беше предпочитано място за чести посещения. Маклейн го ненавиждаше, и то не само заради обитателите, които бе вкарал зад безжизнените му стени. Имаше нещо в този затвор, което изсмукваше енергията, желанието за живот. През кариерата си бе посещавал много затвори и това бе присъщо на всички тях, но в „Сохтън“ беше най-зле.
Малката стая, в която ги заведоха с Навъсения Боб, имаше един-единствен висок прозорец, а климатик липсваше. Макар че все още беше сутрин, жегата беше неприятна. Адвокатът на Макреди вече ги чакаше. Изпитото лице, гърбавият нос и дългата посребрена коса му придаваха вид на лешояд. Това явно бе и причината да си избере професията, която практикуваше.
— Разбирате, че това представлява тормоз над клиента ми, нали, инспекторе? — Нямаше ръкостискане, нито кимване, нито дори обикновен поздрав.
— Клиентът ви е заподозрян в отвличане на непълнолетно лице. Ако го превърнем в разследване на убийство, наистина ще разберете какво означава тормоз. — Маклейн се вторачи в адвоката, който седеше безучастно и не отговаряше. Навъсения Боб наблюдаваше от ъгъла, подпрял се на стената. След няколко минути се появи надзирател, който тикаше пред себе си Фъргюс Макреди. Бутна затворника на стола и посочи с палец вратата, с което вероятно искаше да покаже, че ако им потрябва, ще е отвън, и се оттегли. Ключалката щракна и четиримата останаха сами.
Макреди изглеждаше уморен, сякаш не беше спал, откакто бе върнат в затвора. Беше далеч от средата си, от хубавия апартамент, със съседи само звездите. Наведе се към адвоката си, който прошепна нещо в ухото му, след което се изправи, поклати глава и се намръщи.
— Затворът ти се отразява добре, Фъргюс — каза Маклейн и се облегна назад.
— Жалко, защото не възнамерявам да се задържа дълго тук. — Макреди седеше на неудобен стол, с белезници на ръцете, а затворническата униформа, която не му беше по мярка, силно се отличаваше от шитите по поръчка дизайнерски дрехи.
— Сигурно си мислиш, че нещата не са сериозни, Фъргюс. Малко документна измама, малко хакерство, дребни кражби. С твоето чисто досие, съдията не би постановил тежка присъда — дори ако помоля главния инспектор да поговори с него. Кой знае, с добър адвокат може да се разминеш с пет години, а за добро поведение да ти намалят присъдата на година и половина. На лек режим, тъй като не си агресивен. Ей богу, не е много за кражби от покойници.
Макреди не каза нищо, само го фиксираше с нагъл поглед. Маклейн му се усмихна и се наведе напред.
— Дано само не тръгне слух, че си посегнал на петнайсетгодишно момиче. Виж, пандизчиите са странно племе. Имат свой извратен морал. При тях важи принципа: Око за око, зъб за зъб, ако разбираш накъде бия.
В стаята се възцари тишина, но Маклейн усети, че думите му са били разбрани. Наглият поглед изчезна, заменен с притеснено изражение. За миг-два Макреди закова очи в пода, след това ги вдигна към Маклейн, който се облегна на стола си и остави тишината да се нагнети още повече.
— Нямате доказателства. Не е вярно. — Макреди проговори пръв.
— Господин Макреди, съветвам ви да не казвате нищо — рече адвокатът.
Макреди го изгледа с ядосана физиономия. Маклейн усети неприязънта му и реши да заложи на тази карта.
— Имаме имейлите от вас и от Клоуи. Аз пък си мисля, че разполагаме с много доказателства, Фърги. Не е ли било някак глупаво да използваш собственото си име?
— Не… нещата не стоят така.
— А как? Любов?
— Не мога да ви кажа. Той ще ме убие.
— Господин Макреди, като ваш адвокат настоятелно…
— Кой ще те убие?
Макреди не отговори. Маклейн виждаше страха в очите му; трудно щеше да го преодолее. Разбираше Робъртс, но Макреди беше корав характер. С какво ли го държаха?
— Фъргюс, арестувахме Кристофър Робъртс. Доста неща каза за теб. Как си се заиграл с малката Клоуи. С какво те привлече? Ами че тя е почти на шестнайсет. Не ги ли харесваш още по-младички?
— Какво намеквате с това? Не съм педофил! — В очите на Макреди проблесна гняв. Маклейн явно бе разклатил самоувереността му.