— Значи, ей така обичаш да висиш в тийнейджърските чатове?
— Не съм я избрал аз. Дадоха ми името й. Просто си свърших работата.
— Кой ти даде името? Каква работа?
Макреди не отговори, но Маклейн усети, че мъжът е уплашен от нещо и че вече е казал прекалено много. Реши да смени тактиката.
— Защо се опита да ме натопиш, Фърпос? Да ми отмъстиш, задето те залових?
Макреди нервно се изсмя.
— И да хвърля толкова пари на вятъра? Шегувате се. Моя беше грешката, че ме хванахте. Не ви мразя за това.
— Разбирам — всичко е само игра. Тогава защо? Някой ти нареди ли? И наркотиците ли ти дадоха с тази цел?
Върху лицето на Макреди се разиграваше борба между различните емоции. Да, беше уплашен. Някой здраво го държеше в ръцете си. Имаше обаче и надежда, че ще успее да се измъкне от тази каша.
— Какво ще спечеля аз? Извадете ме от тази дупка. Включете ме в програмата за защитени свидетели и може да ви кажа това-онова.
— Бих желал да поговоря насаме с клиента си — намеси се адвокатът. На лешоядоподобното му лице бе изписано кисело като лимон изражение, а очите му се изцъкляха все повече и повече, докато слушаше как Макреди се закопава сам.
Маклейн кимна.
— Това е добра идея. Опитайте се да му налеете малко ум и разум в главата. Ако момичето пострада, всякакви уговорки отпадат.
След тези думи се изправи, а Навъсения Боб почука на вратата да им отворят. В коридора отвън ги посрещна друг надзирател.
— Инспектор Маклейн?
— Да?
— Търсят ви по телефона, сър.
Антъни го последва по коридора до кабинет, където на бюрото имаше свалена слушалка. Той я вдигна.
— Маклейн слуша.
— Обажда се Макбрайд, сър. Мисля, че трябва да дойдете. Открили са труп съвсем близо до къщата на баба ви.
Помнеше как като малък си играеше в тази задънена уличка. Навремето по нея минаваше редовният маршрут на любителите на разходки, а платното отстъпваше място на покрита с листа пътечка, която завиваше към речния бряг. Без подходящо улично осветление през последните години уличката западна и толкова обрасна, че стана почти непроходима. Кутийки от безалкохолни напитки, торбички от чипс и използвани презервативи показваха за какво се използва напоследък.
Патрулните коли бяха блокирали цялото платно и ги принудиха да паркират малко по-далеч. Маклейн и Навъсения Боб тръгнаха по неравния тротоар под сянката на огромните чинари и се насочиха към скупчените униформени служители на реда в дъното на уличката.
— Насам, сър. — Детектив Макбрайд им помаха откъм гъстите храсти, където няколко фигури в бели гащеризони бяха клекнали на земята.
— Кой го е намерил? — попита Маклейн.
— Някаква възрастна жена, която разхождала кучето си, сър. Не се върнало, когато го повикала, така че отишла да види какво толкова интересно има в храстите.
— Къде е тя?
— Откарали са я в болницата, тъй като била доста шокирана от преживяното.
Чувайки гласа на инспектора, една от фигурите в бяло се изправи и се извърна към тях.
— Твоите трупове са най-интересните, Тони — каза Ангъс Кадуоладър. — Този май е пребит с юмруци. Виждал съм подобни охлузвания при мъже, участвали в нелегални боеве. Само дето травмите не са достатъчно, за да причинят смърт.
Маклейн пристъпи напред, за да види тялото. Беше на нисък и як мъж, макар че коремът, подаващ се изпод бледосинята риза, определено беше по-подут, отколкото е бил приживе. Беше проснат по гръб в шумата, с разперени ръце, сякаш се бе търкулнал да подремне. С извита на една страна глава, изподрано лице, счупен нос. Дрехите му бяха мръсни и разкъсани, а на тъмносиньото яке бе избродирана емблемата на английска железопътна компания „Върджин Рейл“.
— Документите му в него ли са били?
Детектив Макбрайд му подаде тънък кожен портфейл.
— Това е било в него, сър. Снимката на шофьорската книжка отговаря на лицето.
— Дейвид Браун, Южен Куинсфери. Името май ми говори нещо.
Навъсения Боб пристъпи напред, приклекна и погледна мъртвеца.
— Познавам го — каза тихо. — Преди няколко дни го разпитах. Карал е влака, който удари Сали Дент. За бога, какво става тук?
58.
Аутопсията на Дейвид Браун беше насрочена за същия следобед. Маклейн уплътни времето си, като се захвана с грамадата от документи на бюрото. Нямаше значение, че го бяха пуснали в отпуск до края на седмицата — потокът от графици, заявки, както и хилядите други безполезни листове и листчета, не спираше да приижда. А какво ли щеше да стане, ако отсъстваше цял месец? Дали планината от хартия щеше да затрупа кабинета? Или някой щеше да запретне ръкави и да се заеме с нея?