Чукане по вратата го разсея. Вдигна очи и видя младия Макбрайд, който гледаше с ужас хаоса в стаята.
— Влез, детектив. Ако можеш да си намериш място.
— Няма проблем, сър. Помислих, че ще искате да знаете. Днес следобед ще повдигнат обвинение срещу Ема.
— За какво? — Антъни сви юмруци от притеснение и същевременно от яд. Покрай суматохата около Браун съвсем бе забравил за нея.
— Дървеняка искаше да се презастрахова със съучастие в убийство, но шефката май го убеди да се задоволи с възпрепятстване на следствието.
— Мамка му! Мислиш ли, че е виновна, Стюарт?
— А вие, сър?
— Не, но след като повдигат такова обвинение, сигурно имат някакви доказателства.
— Ходили сте в криминологичната лаборатория, сър. Всеки ползва компютъра на всеки и всеки знае паролата на всеки. Сигурността никаква я няма.
На Маклейн му хрумна нещо.
— Онзи сайт, на който бяха качени снимките, още ли е онлайн?
Макбрайд кимна.
— Качен е на чуждестранен сървър. Може да отнеме месеци, докато издействаме свалянето му.
— Но местопрестъпленията не са посочени, нали? Има само снимки.
— Снимки и дати, сър, без място. Описанията са от рода на „смазан торс“ или „прерязано гърло“.
— Чудесно. Успяхме ли да установим кои други снимки са качени от ЕБ?
— Не знам някой да е работил по това. Снимките на Смит и Стюарт бяха достатъчни. Ема е снимала и двата случая.
— Да, но всеки има достъп до нейния компютър, а ние разпространихме тези снимки в оперативните стаи, все едно са коледни подаръци. Стюарт, направи ми една услуга. Преди да я назначат тук, Ема е работила в Абърдийн. Вземи от сайта по-стари снимки и ги изпрати на тамошните колеги. Да видим дали няма да познаят кадри от техни случаи. Провери и дали има други новоназначени в криминологичния отдел. Прати снимки и в техните стари участъци.
— Готово, сър. — Очите на Макбрайд грейнаха от ентусиазъм и младежът едва ли не се затича, за да се заеме час по-скоро със задачата. Маклейн си пожела малко от неговия устрем, тъй като не беше свършил почти нищо. Посегна към следващата папка, пълна с безсмислени цифри, но без да иска, бутна купчината и тя се разпиля на пода.
— Мамка му! — Стана от бюрото и се наведе да ги събере. Сред падналите книжа имаше и няколко папки с досиета, а една от тях се беше разтворила. Лицето на мъртвия Джонатан Около се взираше в него с обвиняващ поглед. Маклейн го вдигна и понечи да затвори папката, когато видя лежащото наблизо досие за самоубийството на Питър Андрюс. Отвори го и видя лицето на другия мъртвец. И неговият поглед бе обвиняващ, сякаш го критикуваше, че не се старае достатъчно. Какво обаче беше общото между тях, освен че бяха мъртви? — И двамата са си прерязали гърлата на публично място. — Едва разпозна собствения си глас. Идеята бе щура, но изглеждаше правдоподобна. Пък и беше далеч по-интересно да провери нея, отколкото да се рови в месечната статистика на престъпленията. Грабна двете снимки, мушна ги в джоба на сакото си и се отправи към вратата.
В кръчмата „Фийстинг Фокс“ беше тихо и спокойно — само неколцина следобедни клиенти, които се разхлаждаха, преди да продължат обиколката по магазините. Въздухът бе наситен с тежка миризма на пържено, която почти успяваше да притъпи аромата на кафе, идващ от недостатъчно използваната машина за еспресо в дъното на бара. Заети бяха по-малко от половината маси, а барманът бършеше чаши с отегчена физиономия, зареял поглед някъде в далечината.
— Халба „Дюхърс“ — каза Маклейн, след като видя, че има канелка с емблемата на тази бира.
— Свърши. — Барманът завъртя ръчката, така че емблемата да не се вижда от клиентите.
— Тогава нищо. — Маклейн бръкна в джоба си и извади двете фотографии. Сложи на плота първата, на Питър Андрюс. — Този човек да е идвал тук?
— Кой пита?
Маклейн въздъхна и извади служебната си карта.
— Аз. Разследвам убийство, тъй че е препоръчително да ми сътрудничите.
Барманът хвърли поглед на снимката и след около две секунди каза:
— Да, почти всяка вечер е тук. Работи някъде наблизо. Наскоро не съм го виждал.