— А да сте го виждали да говори с този човек? — Сложи на плота и снимката на Джонатан Около. Барманът ококори очи.
— Това е мъжът… Онзи, който…
— Да, същият — каза Маклейн. — Да сте го виждали обаче да разговаря с Питър Андрюс?
— Не. Дори мисля, че не съм го виждал преди вечерта, когато дойде тук.
— И какво точно видяхте?
— Вече разказах на другите полицаи. Бях зад бара. Беше лудница, знаете как е около фестивала. Този обаче го забелязах още с влизането, защото беше мръсен, държеше се странно, но докато го спра, се запъти към тоалетната. Все пак тръгнах след него, тъй като не искаме такива типове в заведението. Той обаче кървеше като прасе. Боже, целият под беше изплескан.
— В тоалетната имаше ли друг човек, когато се е самоубил?
— Не знам… Май не. — Барманът се почеса по наболата брада. — А, не, чакайте, чакайте. Излъгах ви. Някакъв излезе тъкмо като влизах. Сега, като ми показахте снимката, си мисля, че може да е бил и този. — Той посочи фотографията на Питър Андрюс.
— Надали имате охранителни камери.
— В кенефите? Не, това ще е доста гнусно.
— А в самия бар?
— Да, имаме две — една отпред и една отзад.
— Колко време пазите записите?
— Седмица, може и десетина дни. Зависи.
Значи, има запис от вечерта, когато двамата са били тук? — Маклейн посочи снимките.
— Има, обаче вашите хора го взеха и още не са го върнали.
— Върни малко. Точно така. Ето.
Качеството беше по-лошо от това на записа от Принсес стрийт. Записите бяха правени на всеки две секунди, от което хората на тях подскачаха и изчезваха като откачени магьосници. Зърнестите образи и слабата светлина също не помагаха, но камерата, която бе насочена към задната врата на бара, поне покриваше и входа към мъжката тоалетна.
Не беше лесно да вземе записа от Дъгит. Маклейн знаеше, че не може да разчита на благоразположението му. Тъй де, той си беше абсолютен задник. Искаше му се поне от време на време старши инспекторът да не му пречи във всичко. Е, записът беше вече у него, а той — в тъмната видеозала, известна като Стая за разпити №4. Щорите бяха спуснати и двамата с Макбрайд наблюдаваха гъстата навалица от клиенти на „Фийстинг Фокс“ отпреди две седмици.
— От здравната инспекция ще се зарадват на този запис — каза Макбрайд при гледката на група подпийна пи мъже, наблъскани в тясното коридорче, което водеше към мъжката тоалетна. От записа на другата камера ставаше ясна причината за тази тълпа, чакаща да се облекчи — основното помещение в кръчмата бе толкова претъпкано, че имаше място само за правостоящи. Вратата се отвори и влезе Джонатан Около.
Беше ужасно мръсен, виждаше се дори от нискокачествения образ. Докато на серии от малки подскоци си проправяше път, тълпата сякаш се разделяше пред него, както Червено море пред Мойсей. Маклейн бе прочел свидетелските показания по случая и недоумяваше как никой не беше запомнил подробности за мъжа. Сигурно е смърдял до небесата, та всички да се отдръпват от него. Но пък напоследък всички пиеха така, сякаш се очакваше да забранят алкохола. А и кой ти изгаряше от желание да разговаря с полицията?
Броени секунди след като изчезна от полезрението на първата камера. Около се появи на втората. Щом се запъти към тоалетната, групата чакащи се раздели по същия начин. След пауза от няколко секунди вратата отново се отвори.
— Спри тук — нареди Маклейн. Макбрайд натисна бутона за пауза. Ъгълът беше странен, сякаш гледаха директно откъм тавана. Обективът също изкривяваше образа, но по някаква неведома причина излезлият от тоалетната мъж погледна нагоре, сякаш знаеше, че това ще бъде звездният му миг.
Мъжът несъмнено бе Питър Андрюс.
59.
— Закъсня, Тони. Нетипично е за теб.
— Извинявай, Ангъс. Изскочи нещо. Без мен ли започнахте? — Маклейн влезе в дисекционната зала, без да се бави. Тя не беше любимото му място, а напоследък прекарваше прекалено много време в нея.
— Ами да — отговори Кадуоладър. Беше се навел над гол труп и изучаваше едната му ръка. — Направи ли им рентгенови снимки, Трейси? — попита той.
— Да, докторе. На негативоскопа са.
Кадуоладър отиде пред стената, където закачените плаки се осветяваха отзад. Маклейн го последва, благодарен, че не му се налага да гледа повече самото тяло.