Робъртс реагира на новината с тревожно изскимтяване, но не продума.
— Резултатите от лабораторията пристигнаха. Знаем със сигурност, че Клоуи е била в колата ви — излъга Маклейн. Криминалистите и лабораторията все още работеха на бавни обороти, дори с помощта на освободената Ема. Доста време щеше да мине, докато убедяха Дървеняка да се извини, особено, при положение че наистина имаше изтичане на информация. А още повече щеше да мине, докато някой обърнеше сериозно внимание на беемвето на Робъртс. — Къде я откарахте? При кого я откарахте? При Калъм ли?
Споменаването на това име предизвика слаба реакция. Клепачите на Робъртс нервно потрепнаха и той попита с тих глас:
— Как умря?
— Моля?
— Фъргюс. Как умря?
Маклейн се наведе над масата и приближи лице до Робъртс.
— Накъсал ризата си на ивици, усукал ги около врата си като примка, вързал другия край за горното легло, а след това се обесил.
Прекъсна го тихо почукване. Маклейн се оттласна от масата.
— Влез.
Детектив Макбрайд подаде глава през открехнатата врата.
— Дойдоха едни резултати, които положително ще искате да видите, сър.
— Какви резултати, Стюарт?
— Отпечатъците от врата на Дейвид Браун, сър. В приемлива степен съвпадат с отпечатъците на вашия човек Калъм. Установихме, че той има и досие. Бил е член на улична банда в Тринити. Преди десетина години е излязъл от полезрението ни и никой не го е виждал оттогава.
— Е, явно се е завърнал. Благодаря, детектив.
Маклейн се обърна пак към Робъртс. Време беше да смени подхода.
— Вижте, господин Робъртс. Знаем, че сте го извършили по принуда. Вие сте юрист, а не убиец. Можем да ви защитим, както вече направихме с жена ви, но трябва да ни сътрудничите. Ако скоро не намерим Клоуи, всичко ще е напразно.
Робъртс се размърда на неудобния си пластмасов стол и се вторачи в отсрещната стена. Отбягваше погледа на Маклейн, лицето му беше пребледняло.
— Добрали са се до Фъргюс. Те са били. Нищо не мога да ви кажа. Ако разберат, ще убият и мен.
След което Кристофър Робъртс не продума повече.
— Пусни Калъм за издирване.
Маклейн седеше в оперативната стаичка с детектив Макбрайд и Навъсения Боб и се бореше с отчаянието си от разговора с Робъртс. Освен това се тормозеше, че не се сеща с какви обстоятелства свързва едрия мъж. Името му беше познато, но записите от охранителните камери на затвора не показваха достатъчно добре лицето му.
— Опитай се и да намериш по-хубава негова снимка.
Дойде му наум, че не бе предвидено да участва в протичащото разследване за изчезването на Клоуи. Случаят беше на Навъсения Боб, но старият сержант му го преотстъпи с явно задоволство. Детектив Макбрайд се зае с разговори по радиостанцията си. Мекият му глас изпълваше тишината, докато Маклейн гледаше закачените на стената снимки. Изчезналото тяло на момичето и съхранените й органи. Защо му е на някого да ги краде? За какво са му притрябвали?
— Боже, колко съм глупав! — Антъни скочи като ужилен.
— Какво? — Навъсения Боб вдигна поглед, а детектив Макбрайд приключи разговора си.
— Толкова е очевидно. Трябваше да се сетя още преди дни.
— Кое?
— Къде са откарали трупа на момичето. — Маклейн посочи снимките на стената. — Където възнамеряват да убият Клоуи.
61.
Вечерното небе пламтеше в кървавочервено, докато тримата бързаха към къщата на Фаркър. Томи Макалистър не си беше губил времето и всички машини бяха вече откарани, но къщата все още бе запечатана, а накъсаните полицейски ленти се вееха на вятъра. Прозорците на първия етаж изглеждаха непроменени от последното му идване, а входната врата беше здраво заключена с катинар.
— Май ще ни трябва кози крак. Няма време да висим и да чакаме някой да донесе ключовете. — Маклейн изпрати Макбрайд до колата за инструмента, а той и Боб взеха да оглеждат за следи. Земята обаче бе толкова разровена, типично за строителна площадка, че нищо не можеше да се каже със сигурност.
Младият детектив се върна с дългия железен лост за смяна на гуми и след няколко минути яростно напъване ключалката се изкърти от дървената врата с трясък. Вътре в къщата миришеше на мухъл, беше тихо и тъмно като в гроб. Маклейн включи фенерчето си, пресече пустото антре и се насочи към стълбите за мазето. Вратата беше затворена и заключена. Той я ритна с все сила и проядената от дървояди каса поддаде. Във въздуха на талази се вдигнаха облаци прашинки, от които всички се разкашляха. Маклейн обаче забърза надолу по стълбите, воден от ужасното усещане, че времето изтича.