— Е, Тони, какво ново покрай теб? Скоро не сме те виждали наоколо.
Маклейн се обърна към обадилата се жена. Почти беше сигурен, че се казва Рейчъл и пише докторат върху нещо, което не би могъл да произнесе. Приличаше малко на криминалистката, която работеше по обира и убийството на Смит, само че десет години по-млада и с червена коса, която дължеше цвета си по-скоро на боята, отколкото на гените. Напоследък дипломантите изглеждаха невероятно млади.
— Стига, Рей. Не разпитвай инспектора, че току-виж те арестувал. Може дори да ти сложи белезници. — Фил погледна към халбата си със самодоволната похотлива усмивка, до болка позната на Антъни от дългите години, в които бяха съквартиранти.
— Тъй или иначе не мога да коментирам текущи разследвания — отговори Маклейн. — А и ти не би искала да научиш нищо за тях. Повярвай ми.
— Някакви ужасии, така ли?
— Не точно. Нещата не стоят както в малоумните сериали по телевизията. През повечето време сме заети с кражби и улично насилие, а те напоследък нараснаха неимоверно. Освен това вече рядко се занимавам с истински разследвания. Това е проблемът, когато станеш инспектор. От теб се очаква да ръководиш хората, да направляваш нещата, да разпределяш извънредните смени и да балансираш бюджета. Да мислиш и действаш мащабно. Същото, с каквото сега се занимава и Фил.
Антъни сам не знаеше защо излъга, макар че беше само полулъжа, понеже, откакто стана инспектор, наистина бе зает много повече с документация и много по-малко с истинска работа. Каквато и да беше причината, въпросът развали момента. Вече не можеше да изгони от мислите си мъртвите очи на Барнаби Смит, нито да забрави агонията върху лицето на момичето.
— Време е за още едно. — Той надигна чаша и се задави, тъй като глътна повече бира, отколкото му се искаше. Никой не забеляза кога се насочи към бара.
— Като за полицай сте доста неумел лъжец, инспектор Маклейн.
Той се извърна от бара, за да види кой му говори, и установи, че е прекалено навътре в навалицата, за да се отдръпне, дори и да иска. Жената бе висока горе-долу колкото него, русата й права коса беше вързана на къса опашка. В лицето й имаше нещо познато, но определено бе по-възрастна от студентите, които вдигаха врява около Фил.
— Извинете, познаваме ли се?
Учуденото изражение на лицето му предизвика усмивка на нейното, а в очите й проблеснаха дяволити искрици.
— Джени, не си ли спомняш? Джени Спайърс. Сестрата на Рейчъл. Запознахме се на рождения ден на Фил.
Рожденият ден на Фил. Сега се сети. Цял куп студенти, пияни до козирката от евтиното вино. Фил, обгрижващ тумбата като съвременен крал Артур. Той самият се появи с бутилка много скъпо уиски, изпи чаша с нещо, от което му изтръпнаха зъбите, и си тръгна рано-рано. Случи се същия ден, когато го бяха изпратили по сигнал в сграда в Лийт. Съседите се бяха оплакали от куче, вдигащо вой до небесата. Никой не можеше да обвини горкия звяр, защото собственичката му бе починала в леглото си поне две седмици по-рано, а от тялото й не бе останало нищо, което си струваше да се изяде. Напълно възможно беше да се е запознал с Джени на това парти, но му беше трудно да свърже датата с нещо различно от сдъвканото месо и оглозганите кости, гниещи върху матрака.
— Джени, разбира се. Извинявай, бях се унесъл в мисли.
— Май все още си, при това не и в приятни мисли. Кофти работен ден?
— Нямаш идея. — Маклейн улови погледа на бармана и му махна. — Какво ще пиеш?
Джени обърна глава към тълпата студенти в дъното на бара, които се смееха на шегите на професора. Не й отне дълго да реши къде би предпочела да бъде.
— Бяло вино. Благодаря.
Помежду им се настани неловка, изпълнена с шумове тишина. Докато барманът наливаше напитките, Антъни се опита да огледа крадешком неочакваната си компания. Беше доста по-възрастна от сестра си. Русата й коса бе прошарена с тънки бели кичури, които не си беше направила труда да прикрие. Освен това не носеше никакъв грим, дрехите й бяха семпли, може би дори леко демоде. Не беше облечена като за излизане — за разлика от групата, с която бе дошла. Очевидно не се беше подготвила за завоевания.
— Значи, Рейчъл ти е сестра — каза той, напълно съзнавайки колко тъпо звучат думите му.