Прожекторите бяха изнесени от мазето, но тъмната дупка в стената все още бе там. Маклейн светна през нея и сърцето му за миг спря. В средата на тайната стая бе положено тяло с разперени крайници, дланите и ходилата бяха приковани към пода с блестящи нови пирони. Главата на момичето бе отметната назад, сякаш издаваше безкраен вик на агония, коремът му бе разпран, ребрата се белееха на светлината от фенерчето. Той придвижи лъча му по стените и видя шестте ниши, всяка със своето скъпоценно съдържание: орган в стъкленица.
До ушите му стигна приглушено ридание. Озърна се и в лъча на фенерчето попадна втора фигура, сгушена до стената, с вериги на глезените и китките, прикована към нова кука в зидарията. Още беше със старомодните дрехи от 20-те години на миналия век, само дето бе изгубила някъде шапката си. Реки от сълзи бяха размазали грима под очите й, а китките бяха разранени до кръв от дърпане. Обаче беше жива. Клоуи Спайърс беше жива.
Маклейн се промуши в тайната стая и усети как температурата рязко спадна, сякаш влезе в хладилник. Освети с фенерчето лицето си, за да й помогне да го разпознае, след това се наведе и отлепи тиксото, с което бяха запушили устата й.
— Всичко е наред, Клоуи. Аз съм полицай. Ще те отведем вкъщи.
Тя притисна колене към гърдите си и не проговори, докато той сваляше оковите й. От време на време стрелкаше с поглед тъмната стая и безформената купчина в средата й. Колко ли време е прекарала тук, заключена с трупа? Колко ли от него е видяла, преди да угасят светлините и да я оставят насаме с него?
— Хайде, ела. — Маклейн й помогна да се изправи и почти я изнесе от стаята. Навън ги чакаха другите.
— Щял да ме разпори, както направил с нея преди много години. Тя ми го каза. В тъмното. — Момичето се притискаше в него, а потреперващият й глас малко приличаше на този на майка й.
— Всичко е наред. Клоуи. Вече никой няма да те нарани. Спасена си. — Маклейн се чудеше как да я успокои, но в един момент осмисли казаното от нея. — Кой е щял да те нарани, Клоуи?
— Белязаният мъж. Той я е убил. Иска да убие и мен.
Всичко започна да придобива смисъл. Ако лудостта можеше да има смисъл.
62.
Подкрепленията пристигнаха, преди да излязат от къщата. Маклейн носеше Клоуи, която се бе вкопчила в него като удавник за сламка. Отне му известно време, докато я убеди да го пусне и да отиде при лекарите. Съгласи се едва когато й каза, че трябва да отиде да залови белязания мъж. Оставиха Навъсения Боб да ръководи и да обере лаврите, щом пристигне шефката, тъй като разследването все пак си беше негово. Шофираше Макбрайд. Загубиха доста време, докато си проправят път през тесните улички, тъй като прииждаха все нови и нови полицейски коли.
— Къде отиваме, сър? — попита младежът, когато най-сетне излязоха на Дълрай Роуд. Маклейн му каза адрес недалеч от къщата на баба му. Където го бе откарала кола, шофирана от костюмирания Джетро Калъм. Недалеч от мястото, където бе открит трупът на Дейвид Браун. Онази задънена уличка май дори граничеше с имота.
— Карай към „Грейндж“. И по-добре включи синята лампа. — Маклейн го упъти за посоката, отпусна се на седалката и се загледа как трафикът се разделя и им прави път да минат.
— Как се досетихте, че е там, сър?
— Получих писмо от Джонас Карстеърс. Признаваше си убийството и поименно беше изброил всички, които подозирахме до този момент. Споменаваше, че има и шести мъж, точно както предполагахме. Не посочваше името му, което ме затрудни, но пишеше, че мъжът е дошъл в Единбург и ще се опита да повтори ритуала. Къде другаде би могъл да го направи?
— Много неочакван обрат, сър.
— Не бих казал. Трябваше да се досетя далеч по-рано. Още когато установихме, че Робъртс е отвлякъл Клоуи. Той действаше от името на човек, желаещ да купи старата къща. Някой, готов да плати за нея въпреки случилото се там. Само дето не знаех кой. Задълбочих се върху въпроса „кой“, вместо да се запитам „защо“.
— Сега вече знаете ли?
— Белязаният мъж, както каза Клоуи. Преди няколко дни се срещнах с един белязан мъж. Стар приятел на баба ми. Каза, че бил в града, за да се погрижи за някакви недовършени дела. Понякога съм пълен глупак. Гавин Спенсър. Джетро Калъм му е шофьор, а по всичко личи, и нещо повече. Робъртс е действал от името на „Спенсър Индъстрис“. Видях логото им на документите у Макалистър. Просто до момента не се бях сетил, че е тяхното.