— Дони Мърдо?
— Именно. Според мен Мърдо е прегазил Алисън по нареждане на Спенсър. Вероятно се е опитвал да отклони вниманието ни в друга посока, докато приключи с Клоуи. Боже мой, каква глупава причина да убиеш някого. — Навъсения Боб изрита невинното кошче за боклук и съдържанието му се разхвърча във всички посоки.
— Някаква идея защо внезапно му е хрумнало да убие шефа си? — Маклейн кимна към Джетро Калъм. Наблюдаваха го през огледалното стъкло на стаята за разпити. Той имаше своите предположения, но не му допадаше накъде водят.
— По-добре да попитаме него самия.
— Добре, Боб. Да приключваме с това. — Антъни се намръщи и стана от стола. Беше успял да си спука три ребра и цялото му тяло бе натъртено. Полека-лека придоби някаква представа как може да се е чувствал Дейвид Браун, преди да умре.
Калъм не помръдна, когато влязоха в стаята, нито реагира на присъствието им, когато Маклейн предпазливо се настани на стола срещу него. Навъсения Боб разпечата две касетки и ги зареди в касетофона, записващ разпитите, но широкоплещестият шофьор не пророни и дума. Маклейн изрецитира формалностите, след което се наведе напред и се облакъти на масата, която го разделяше от убиеца.
— Господин Калъм, вие ли убихте Гавин Спенсър?
Бодигардът бавно вдигна глава. Фокусира погледа си с известно затруднение, а на лицето му бе изписано изражението на човек, изпаднал в шок. Сякаш чак сега забелязваше къде се намира.
— Кой сте вие? — попита той.
— Вече минахме през това, господин Калъм. Аз съм детектив инспектор Маклейн, а това е моят колега, детектив сержант Леърд.
— Къде съм? — Калъм подръпна белезниците си. — Защо съм тук?
— Наистина ли очаквате да ви повярвам, че не знаете, господин Калъм? — Маклейн огледа лицето на бодигарда. Само майка му би могла да го хареса. Носеше белези от безброй битки, носът му беше сплескан и крив, очите бяха твърде сближени, та човек да се надява, че зад тях се крие някакъв интелект. Имаше обаче и нещо друго, притаено зад объркването. Можеше да го види, а в същия миг усети, че и то го наблюдава в отговор. Калъм спря да обтяга белезниците си и се отпусна.
— Познавам те. Подушвал съм те и преди. Ти очерта около себе си кръг, но той няма да те предпази от мен. Съдено ни е да сме заедно, ти и аз. Във вените ти тече неговата кръв. — Първите думи на Калъм прозвучаха неясно и колебливо, докато сега говореше ясно и отчетливо. Гласът бе силен и властен. Глас, свикнал да му се подчиняват. Сякаш на съвсем друг човек.
— Защо уби Гавин Спенсър? — Маклейн повтори въпроса си.
— Той беше техният лидер. Последният. Убих го, за да се освободя.
— Последният? Убил си и други?
— Знаеш кого съм убил, инспекторе. Знаеш, че и те заслужаваха да умрат.
— Не, не знам. Кого си убил? Как се казват? Защо са заслужавали да умрат?
Калъм се взря в него с каменно изражение. След това чертите му отново омекнаха, сякаш си спомни нещо силно емоционално. Ококори очи и отвори уста. Панически се заозърта и огледа стаята за разпити. Подръпна белезниците си веднъж-дваж, а щом разбра, че е безнадеждно, се свлече на стола. Сълзи напълниха очите му и се затъркаляха по белязаните бузи. И Калъм замънка с ужасен, детски глас:
— О, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже.
Маклейн погледна великана, който се поклащаше на стола си. Сигурен беше, че ако не бе окован, Калъм щеше да се свие в ембрионална поза в ъгъла на стаята. Нещо се беше случило, но каквото и да бе подтикнало този човек да извърши такова брутално убийство, то си беше отишло, а той бе останал само със спомените за стореното.
— Разпитът се прекратява в 21:52 часа. — Маклейн се изправи с гримаса от болката в ребрата и натисна копчето на касетофона. — Върнете го в килията му. Утре сутрин ще пробваме пак.
Боб отвори вратата на стаята за разпити и повика двойка униформени полицаи. Те застанаха от двете страни на Калъм, после единият посегна да отключи белезниците.
Всичко стана за секунда. Бодигардът изрева яростно, рязко скочи от стола си и нападна с юмруци двамата полицаи. Те отхвръкнаха встрани и се блъснаха в стените. Маклейн чу как зад него Навъсения Боб се опита да препречи вратата, но Калъм се втурна не към него, а към голямото еднопосочно огледало, зад което бе помещението за разпознаване. Наведе се към него, отметна глава максимално назад и я заби в стъклото. От точката на удара тръгнаха пукнатини, но огледалото не се счупи. Вбесен още повече, Калъм се засили още веднъж и удари напуканото стъкло с глава. Този път то поддаде и се натроши на дълги и смъртоносно остри парчета. Едно от тях стърчеше от долната страна на рамката. Дълго трийсет сантиметра и с остър като игла връх, на който блещукаше капка от кръвта на бодигарда. Той се обърна и се взря в Маклейн с познатия разумен, приковаващ поглед. Не уплашен, не налудничав, а знаещ. Поглед не на плячка, а на хищник.