Ема му беше ядосана. Беше чула всичко, което каза на Дъгит пред управлението. Как планирал да използва приятелството им, за да разследва изтичането на информация и снимки към интернет. Все едно колко пъти й обясни, колко пъти се опита да я убеди, че погрешно е разбрала думите му — от нейна гледна точка я беше изиграл. Омекна едва след като и се извини и я помоли за прошка. Но жените са си такива, нали?
По-късно ги изхвърлиха от кръчмата, защото стана време за затваряне. Един господ знаеше в колко часа се случи това. Малцина от тях щяха да застъпят на смяна сутринта без главоболие. Маклейн предложи да се отбият за по едно уиски у тях. Или предложението беше на Навъсения Боб? Тук нещата малко му се губеха, но помнеше какво си бе помислил: че всяка компания бе за предпочитане пред това да се прибере сам в студения, пуст и смълчан апартамент. Така че неколцина от екипа му бяха дошли на гости и най-вероятно бяха изпили всичкото му уиски. Това обясняваше пулсирането в главата му.
Постара се да не пъшка, докато се претърколи и стане от леглото. Беше по боксерки, което все пак беше нещо. Костюмът му бе преметнат през облегалката на стола, ризата и чорапите — хвърлени в коша за пране. Това бяха машинални действия, не се налагаше да мисли, за да ги извърши. От друга страна, надали щеше да е толкова морален, ако снощи не се беше напил или не бе обладан от нетипична за него страст. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-убеден беше, че си е легнал сам. Да, Навъсения Боб беше останал, но Макбрайд бе припаднал на пода. Ами Ема? Да, Ема беше заспала в креслото. Той извади от килера одеяло и я зави, преди да си легне. Сигурно се е събудила през нощта и се е пъхнала под завивките му. Е, определено нямаше по-красноречив намек какво очаква от него.
Душът успя да приповдигне сивата мъгла, спуснала се над ума му, но действията му все още бяха малко мудни, когато излезе и започна да се подсушава. Спуканите ребра протестираха, а натъртванията бяха взели да пожълтяват по краищата. С кърпа, увита около кръста, напълни чайника с вода и я сложи да кипне. След това си пое дълбоко дъх и влезе в спалнята. Ема все още спеше, но се беше обърнала, а завивката бе подозрително отметната. Късата черна коса покриваше лицето й, но всичко останало се виждаше. Дрехите й бяха разхвърляни по пода от вратата до леглото; а такова бельо не бе виждал от години. Не и извън някое местопрестъпление. Стъпвайки колкото се може по-тихо, Антъни взе костюма си, извади от гардероба нова риза и комплект бельо и влезе да се облече в кабинета.
Диктофонът стоеше на бюрото му като безмълвен обвинител, задето е пренебрегнал паметта на мъртвите. Той не му обърна внимание, понеже знаеше, че се самонавива, че това е просто защитен пашкул от вина. Знаеше, че никога няма да изхвърли тази касета, както и че никога няма да забрави Кърсти. Ала след всичките тези години може би трябваше да послуша съвета на приятелите си и да продължи напред. В живота стават какви ли не гадости, но понякога се случват и хубави неща. Ето, намериха Клоуи Спайърс жива.
Вече облечен, отиде в кухнята и направи кафе. Кутията с мляко в хладилника още не бе родила, но беше толкова издута, че всеки момент можеше да експлодира. Той надникна във всекидневната и втората спалня, за да установи, че в едната има спящ детектив, а в другата — хъркаш сержант, които ще имат нужда от кафе и закуска. Взе ключовете си от масата в коридора и се запъти към магазина на ъгъла.
Когато се върна, вратата на банята беше плътно затворена и отвътре се чувате шум на течаща вода. Навъсения Боб седеше в кухнята, а костюмът му беше толкова смачкан, сякаш бе спал с него. Маклейн започна да пържи бекона, а в това време влезе и Макбрайд с леко нервно изражение.
— Добро утро, детектив — поздрави го Антъни, като не пропусна да отбележи, че Макбрайд се намръщи от звука на гласа му. Е, така му се падаше. Беше надпил всички, но пък и черният му дроб беше най-млад. Щеше да оцелее.
— Какво пих снощи? — попита Стюарт.
— В кръчмата или тук? — Навъсения Боб се почеса по брадичката. Имаше нужда от електрическата самобръсначка, която държеше в шкафчето си в участъка.
По лицето на Макбрайд премина сянка от смущение, но преди да продума, на вратата леко се почука.
— Поеми бекона, Боб. В шкафа има малко сос. — Маклейн прекоси коридора и отвори вратата. На прага стоеше Джени Спайърс.