— Идеалната малка грешка на мама и тате, точно така. — Джени се усмихна на някаква явно семейна закачка. — Май приятелят ти Фил й е хвърлил око. Доколкото подочух, били сте съквартиранти.
— Като студенти, преди много време. — Маклейн отпи голяма глътка от бирата си, докато Джени едва близна виното си.
— С ченгел ли да ти вадя думите? Разказвай.
— Ами аз… Извинявай, просто ме хващаш в лош момент. В момента не съм добра компания.
— Какво да ти кажа. — Джени кимна към шумната студентска компания, която подкокоросваше професора си да се държи още по-глупаво. — Като се има предвид алтернативата, гласувам с две ръце за потиснат и затворен в себе си събеседник.
— Аз… — Маклейн отвори уста да се оплаче, обаче бе прекъснат от необичайно вибриране в джоба на панталона си. Успя да го извади точно навреме, за да види иконката на пропуснато обаждане от болницата. Докато го гледаше притеснено, екранът потъмня и телефонът окончателно угасна. Натискането на бутоните доведе само до няколко присветвания и пиукания, но нищо повече. Прибра телефона в джоба си и се обърна към Джени: — Би ли ми услужила с телефона си? Батерията на моя хич я няма.
— Някой ти мисли злото. Изсмуква енергията на всички електронни джаджи, на които разчиташ. — Джени се разрови в чантата си, извади тънък смартфон и го подаде на Маклейн. — Поне така би казал бившият ми приятел, но той си беше откачалка. По работа ли?
— Не, от болницата, където лежи баба ми.
Антъни набра номера по памет. Беше звънил толкова пъти, познаваше всички сестри, така че му отне секунди да пренасочат обаждането към нужното отделение. Разговорът приключи за секунди.
— Трябва да тръгвам. — Върна й телефона и се отправи към вратата. Джени понечи да го последва, но той я спря: — Всичко с наред. Тя е добре, просто трябва да отида да я видя. Изпий си виното. Би ли предала на Фил, че ще му се обадя този уикенд?
Маклейн си проби път през развеселената тълпа, без да погледне назад. Наистина беше доста неумел лъжец.
Гънките по тила на шофьора се застъпваха, започваха от плешивото теме и стигаха чак до раменете, като напълно го лишаваха от врат и създаваха странното впечатление за нещо аморфно. Маклейн седеше отзад в таксито, гледаше свинския врат на шофьора през отвора на облегалката и силно се надяваше мъжът да не го заговори. По пътя за болницата подминаваха примигващите оранжеви лампи по улиците, а изненадващият дъжд, дошъл от Северно море, окъпа среднощния град. Маклейн още усещаше първите капки във врата си. Докато вървеше към таксиметровата стоянка, дъждът намокри косата му и вмириса палтото му на старо куче.
— Към главния вход или към спешното да карам? — Шофьорът говореше с британски акцент, вероятно от Южен Лондон. Доста далеч оттук. Гласът му извади Маклейн от състоянието, което би могло да се нарече и сън. Той погледна през мръсното предно стъкло и се фокусира върху светещия и мокър силует на болницата.
— Тук е добре. — Подаде на шофьора банкнота от десет паунда и му каза да задържи рестото. Преходът от улицата през почти пустия паркинг беше достатъчен, за да го разбуди, но не и да прочисти главата му. Нали едва вчера я навести за последно? А днес вече я нямаше. Трябваше да се чувства натъжен, нали? Защо обаче оставаше напълно безчувствен?
Коридорите в задната част на болницата бяха винаги тихи, а по това време на нощта отделенията бяха сякаш евакуирани. Маклейн се усети, че се старае да стъпва съвсем тихо, за да не вдига шум, дори дишаше тихо и се ослушваше и за най-слабия звук. Ако чуеше нечии стъпки, със сигурност би се опитал да се скрие в някоя стенна ниша или складово помещение. Почти въздъхна с облекчение, задето стигна незабелязан до отделението на коматозните. Не беше сигурен откъде идваше това силно нежелание да срещне друг човек. Отвори вратата и влезе.
Тънки завеси отделяха баба му от другите обитатели на стаята. Това беше нещо ново за него. Все още се чуваха пиукане и бръмчене — свидетелство, че апаратите поддържат живота на останалите пациенти, но атмосферата бе различна. Или само си въобразяваше? Антъни пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се гмурне в океана, дръпна завесите и пристъпи към леглото.
Сестрите бяха махнали всички тръбички и кабели, бяха изнесли апаратурата, но оставили баба му в стаята. Тя лежеше неподвижно, хлътналите й очи бяха затворени, все едно спеше, ръцете й бяха върху завивките, скръстени над корема. За пръв път от осемнайсет месеца насам донякъде приличаше на жената от спомените му.