— Желаете ли кафе, инспекторе? А вие, полицай? — Макалистър се отпусна в голямото кресло от черна кожа, в което според него изглеждаше много важен. Носеше костюм, но сакото бе захвърлено на близкия шкаф. Ризата му бе измачкана, с петна от пот под мишниците. Разхлабената вратовръзка и навитите ръкави целяха да създадат впечатление, че е спокоен, но Маклейн забелязваше как ги стрелка с нервен поглед, как си играе с пръстите на ръцете си и потропва с крак.
— Не, благодаря — отговори той. — Няма да останем дълго. Исках само да уточня няколко факта относно къщата в Сайтхил. Господин Мърдо тук ли е?
При споменаването на това име Макалистър сгърчи лице в гримаса. Наведе се напред и натисна бутон на старинния интерком върху бюрото си.
— Джанет, би ли се обадила на Дони? — Вдигна пръст от бутона и погледна Маклейн, като кимна отривисто към прозореца зад себе си. — Някъде на двора е. Поне така мисля.
Женски глас, приглушен от стъклото, съобщи по уредбата на Дони Мърдо да се яви в офиса. Маклейн огледа стаята, но не видя нищо, което да изглежда не намясто. Цареше пълна бъркотия, шкафовете с папки бяха повече от допустимото. Стените бяха осеяни с предупреждения, сметки, залепени бележки и всякакви други хартийки. В единия ъгъл бяха струпани триножници, колчета и други занаятчийски инструменти.
— Чия е къщата? — попита Маклейн.
— Моя е. Купих я с пари в брой. — Макалистър отново се облегна в креслото с поглед, издаващ гордост.
— От колко време я притежавате?
— Бих казал, от около година и половина. Джанет може да ви съобщи всички подробности от тежките процедури. Преди време човек можеше да постигне всичко, каквото пожелае, стига да познава правилните хора, а сега всичко минава през комисии, огледи и преразглеждания. Стана трудно да печелиш насъщния си, ако ме разбирате какво искам да кажа.
— Напълно, господин Макалистър.
— Наричайте ме Томи, инспекторе.
— От кого купихте къщата?
— О, някаква нова банка тъкмо беше открила клон в града. Май се наричаше „Мидийстърн Файнанс“. Нямам представа защо я продаваха. Може би бяха решили да скъсят позициите си в недвижими имоти и да инвестират в акции. Мисля, че я притежаваха отскоро. — Макалистър отново се наведе напред и натисна бутона на интеркома. — Джанет, би ли изровила документите за къщата на Фаркър? — Не изчака отговора й.
— Малко странен обрат в дейността ви, господин Макалистър, не смятате ли? — каза Маклейн. — Да ремонтирате стара къща, това имам предвид. Спечелихте парите си със строеж на блокове в Бонириг и Ласуейд, нали?
— Така си е. Добри времена бяха. Сега обаче е трудно да се намери евтина земя за застрояване около града. Хората се оплакват, че съсипваме природата, а после се оплакват, че цените на жилищата са хвръкнали до небесата. Не може хем така, хем онака, инспекторе, нали? Или строим повече къщи, или не стигат за всички и цената скача.
— Защо не съборите тази стара къща и не построите на нейно място кооперация?
Макалистър сякаш се накани да отговори, но почукване по вратата го спря. Тя се отвори и на прага смутено запристъпя свъсен мъж.
— Влизай, Дони, настанявай се. Не се притеснявай. — Макалистър не стана от креслото. Дони Мърдо погледна Маклейн, след това полицайката, а на лицето му се изписа изражение на уловено в капан животно. Беше човек, който в миналото си прекалено често се бе сблъсквал със закона. Беше заел отбранителна стойка, с прегърбени рамене, отпуснати до тялото ръце, леко присвити крака, сякаш готов да побегне при първия признак на опасност. Имаше огромни длани, а на кокалчетата на юмруците му бяха татуирани думите ЛЮБОВ и ОМРАЗА.
— Ето документите, които поиска, Томи. — Секретарката, която по-рано ги въведе, сега се шмугна в офиса и остави на бюрото дебела папка. Стрелна Маклейн с неодобрителен поглед и излезе, затваряйки вратата подире си.
— Предната вечер си работил по старата къща в Сайтхил, нали, Дони? — Маклейн забеляза как мъжът потърси с очи погледа на шефа си. Макалистър седеше изправен в креслото си, с ръце на бюрото. Кимването бе почти незабележимо.
— Ъхъ, там бях.
— С какво точно се занимаваше?
— Ами… ние чистехме мазето. Щяхме да го правим на фитнес зала.
— Ние? Доколкото си спомням, казал си, че си бил сам, когато си открил тайната стая.
— Тъй си беше. Истина ви говоря. Момчетата ми помагаха, ама по-късно ги пратих да си ходят. После чистих сам, та на другата заран да почнат измазването.