За миг Маклейн помисли, че Дъгит ще му се разкрещи, както когато беше сержант. Лицето на старши инспектора почервеня и на слепоочието му се изду дебела вена. Положи видими усилия да се успокои.
— Добре. Да. Разбира се. Не забравяй обаче колко е важен случаят „Смит“. — После обгърна помещението с широк жест. — Твоят убиец най-вероятно отдавна е мъртъв. Трябва да намерим живия.
Не помнеше кога бе отворил врати магазинът. Вероятно някъде около средата на 90-те. Това беше доста смущаващо, защото му се струваше, че е там от памтивека. Кларк стрийт беше пълна с такива магазини, които обслужваха студентите, а те, от своя страна, наброяваха повече от половината население на района. Беше се специализирал в дрехи втора употреба, най-вече официални и вечерни рокли, произведени във времена, когато думата качество е значела нещо. Маклейн беше влизал няколко пъти там да потърси дрехи, различни от конфекционните делови костюми в тъмни цветове, които ползваше за униформа, откакто бе преминал изпитите за детектив. Нищо не бе привлякло погледа му. Всичко беше твърде натруфено. В края на краищата отиде при препоръчан шивач, който му направи няколко костюма по мярка. Единият все още висеше необличан в гардероба му, а друг замина на боклука, понеже след едно местопрестъпление с реки от кръв се оказа непосилна задача и за най-скъпите ателиета за химическо чистене. Сега вече носеше евтини костюми от големите вериги и се бе примирил с лошите кройки.
Касиерката се беше пременила като жена от 20-те години на XX век, а дългата боа от пера сигурно я задушаваше в тези летни жеги. Изгледа го с подозрение, докато се приближаваше към щанда. Едва ли мнозина негови връстници пазаруваха от това място. Още по-малко пък мъже.
— Разбирате ли от тези дрехи? — Маклейн посочи рафтовете, подредени по десетилетия. — Различните стилове? Кой кога е бил популярен?
— Какво искате да знаете? — Акцентът развали впечатлението, създадено от облеклото. Отблизо жената се оказа момиче. Надали бе на повече от шестнайсет години, но облеклото я правеше по-възрастна.
— Например кога е било ушито това? Или поне кога се е носело нещо подобно? — Маклейн постави плика с вещественото доказателство на щанда. Момичето го взе и го огледа.
— Да я продадете ли искате? Не изкупуваме такива дрехи.
Маклейн показа служебната си карта с думите:
— Провеждам разследване, а роклята беше намерена на местопрестъплението.
Момичето изпусна плика, сякаш беше жива змия.
— Ще повикам мама. Тя разбира от тези неща повече от мен.
После се втурна към задните помещения на магазина и изчезна зад рафтовете с дрехи. След малко оттам се появи друга жена. Беше по-стара, но не колкото облеклото си. То определено би изглеждало по-уместно преди около век. В жената имаше нещо много познато.
— Джени? Джени Спайърс, нали? Едва те разпознах в този тоалет.
— Няма нищо. Всички се обличаме в дрехи от любимите ни десетилетия. Трябва да видиш Рей в нейните хипарски одежди. Как е баба ти?
Маклейн огледа изложените в магазина облекла от различни епохи. Трудно му беше да си представи, че някоя от произведените при робски условия в Индия или Бангладеш съвременни дрехи ще оцелее няколко десетилетия, за да заеме мястото си на съответния рафт.
— Не знаех, че работиш тук. — Още в момента, в който го произнесе, се усети, че прозвуча глупаво. Избегна въпроса умело като политик.
— Ами магазинът е мой. От десет години вече. Е, всъщност е на банката, но… — Джени се усмихна смутено. — Но ти не си дошъл да си побъбрим, нали, инспекторе?
— Наричай ме Тони. Чудех се дали би могла да ми кажеш нещо повече за тази рокля. — Той отново повдигна плика.
— Може ли да го отворя? — попита Джени.
Маклейн кимна и проследи движенията й: как сръчно извади дрехата, простря я на плота и взе да я разглежда. Пръстите й замряха за миг и потрепериха при вида на избелелите петна кръв.
— Ръчно ушита — заключи Джени. — От майстор. Дантелата вероятно е купена отделно, но ми е трудно да го установя. Много прилича на нещо, което съм виждала. Изчакай малко.
После потъна в дебрите на магазина, като си проправяше път по тясната пътечка между редиците от дрехи, всичките опаковани в найлонови чували и закачени на дълги стойки. Ръцете й ловко ги прехвърляха, докато най-накрая се спряха на една. Откачи я и я донесе на щанда с победоносно изражение.