— Джонатан Около. Пристигнал от Нигерия. Преди три години поискал убежище, но му било отказано. До април е бил в бежански лагер „в очакване да бъде репатриран“, така поне гласят документите. Никой не е сигурен как е успял да избяга, но за последната година има още няколко аналогични случая на изчезнали от въпросното място.
— Имаме ли имената им?
— Не, сър, обаче съм сигурен, че можем да ги получим. Защо?
— Всъщност не знам. Дъгит ще иска час по-скоро да се отърве от този случай. Същото искат и шефката, и всички над нея. Ако имах поне малко мозък в главата, и аз щях да искам същото, но имам гадното чувство, че нямаме никаква представа каква всъщност с ролята на Джонатан Около. Предпочитам да съм подготвен, ако името му отново изскочи отнякъде.
— Ще се поразровя, сър.
Макбрайд отбеляза нещо в бележника си и грижливо го прибра. Маклейн се зачуди къде е неговият. Вероятно бе останал горе в кабинета при цялата онази работа, която го чакаше.
— Какви са задачите ти за днес, детектив?
— С детектив сержант Леърд трябва да разпитаме някои от жертвите на старите обири, сър. Започваме веднага щом се появи.
— Е, Навъсения Боб винаги е предпочитал нощните смени. — От физиономията на Макбрайд, Маклейн разбра, че досега не е чувал да наричат сержанта Навъсения Боб. — Виж какво, Стюарт. Като пристигне, предай му да проведе въпросните разпити сам. Ако се почувства самотен, да окачи униформата ти на стола до себе си. В следващия един час искам от теб да разбереш колкото се може повече за този Около и приятелчетата му. След това двамата с теб отпрашваме за Каугейт, за да наблюдаваме как доктор Кадуоладър ще го реже.
— Задължително ли е, сър?
Червенината по лицето на Макбрайд избледня до пепелявосиво.
— И преди си присъствал на аутопсии, нали, детектив?
— Тъй вярно, присъствал съм. Точно затова предпочитам да бъда някъде другаде.
Намери бележника си, където го беше оставил — на бюрото, под плика с роклята на мъртвото момиче. Маклейн го прибра в джоба си и си напомни да върне роклята при другите улики. Листчето с номера на Карстеърс още лежеше до телефона. Той се обади в кантората и уговори по-късен час, след това включи компютъра и придърпа книжата. Разбираше нуждата от строга отчетност и спазване на процедурата, но му се искаше някой друг да върши всичко това вместо него.
Работата го погълна и Маклейн се концентрира изцяло върху нея, макар че през цялото време можеше да види роклята с крайчеца на окото си. Когато най-сетне достигна онова, което оптимистично би могло да се приеме за среда на купчината, извади бележника си, отблъсна стола от бюрото и заразлиства страниците.
Почти веднага се натъкна на странните фигури, които беше видял — или поне смяташе, че е видял — върху пода на мазето. Те навеждаха на мисълта, че убийството е било вид ритуално жертвоприношение, но скритите стенни ниши предоставяха далеч по-очевидни и интригуващи улики. Затова се беше съсредоточил върху имената, консервираните органи и личните вещи. В школата обаче все им повтаряха, че най-неочевидните неща често са ключът към загадката. Маклейн погледна часовника си. Беше девет и половина. Изгаси компютъра, взе роклята и се отправи надолу към оперативната стая. Навъсения Боб беше там и четеше вестника си. Макбрайд се беше вторачил в лаптопа и ожесточено пишеше нещо.
— Добро утро, сър. — Навъсения Боб сгъна вестника и го пусна в кутия под масата.
— Добро утро, Боб. Взе ли снимките от местопрестъплението?
Навъсения Боб погледна Маклейн, но той не реагира и затова Боб сам трябваше да донесе кутията от ъгъла. Сложи я на масата и извади наръч лъскави фотографии.
— Какво търсите, сър?
— Трябва да има серия от снимки на пода, на около метър от стените.
— Чудех се защо фотографът е заснел тези — каза Боб и взе още няколко снимки.
Той започна да ги нарежда на масата, като от време на време поглеждаше номерата на обратната им страна.
— Аз го помолих да ги направи — обясни Маклейн, докато ги оглеждаше внимателно една по една. Всички изглеждаха еднакво — бледи от светкавицата, а на гладкия дървен под не се виждаха никакви очертания. Той извади бележника си и погледна скиците, които бе нахвърлил. Беше сигурен, че е видял тези шарки. — Това ли са всички снимки? — попита, след като внимателно ги бе разгледал, без да открие това, което търсеше.
— Да, доколкото ми е известно — отвърна Боб.