Маклейн си поръча сьомга, като потисна желанието да добави и пържени картофи, а за пиене се ограничи с газирана вода. Тя пристигна в синя бутилка с форма на водна капка и етикет на уелски.
— В миналото аптекарите съхранявали отровите в сини шишета. Така знаели, че не бива да пият от тях. — Той напълни чашата си и предложи да налее и на адвоката.
— Е, в Единбург си имаме достатъчно отровители, убеден съм, че и ти го знаеш. Ходил ли си в Музея на патологията в Сърджънс Хол?
— Ангъс Кадуоладър ме разведе преди няколко години. По онова време още бях сержант.
— А, да, Ангъс. Той притежава смущаващия навик да напуска театъра по средата на представлението. Несъмнено по служба.
Докато пристигне храната, си поговориха за полицейската работа, правни въпроси и неколцината общи приятели и познати. Маклейн бе отчасти разочарован, че сьомгата му е задушена, а не с препечена коричка. Не че не оценяваше изтънчената храна, по-скоро рядко намираше време за нея. Не помнеше кога за последно е бил в ресторант като този.
— Не си женен, нали, Тони? — Въпросът на Карстеърс бе зададен достатъчно невинно, обаче предизвика неловка тишина, тъй като Маклейн си спомни последното си посещение на подобен ресторант. Тогава придружителката му беше доста по-млада, по-красива от него и в пълно неведение относно съдбоносния въпрос, за който той събираше цялата си смелост.
— Не — отговори. Съзнаваше, че гласът му прозвуча глухо, но не можеше да направи нищо по въпроса.
— Приятелка?
— Не.
— Срамота. Млад мъж като теб трябва да има жена, която да се грижи за него. Сигурен съм, че Естер би…
— Имаше една жена. Преди няколко години. Бяхме сгодени. Тя… тя почина. — Все още виждаше лицето й, склопените очи, гладката и бяла като алабастър кожа. Устните — посинели, а дългата черна коса — разпиляна около тялото, влачено от бавните ледени води на река Уотър ъф Лийт.
— Съжалявам. Не знаех. — Гласът на Карстеърс пресече спомените му, но Маклейн някак разбра, че старият адвокат го лъже. В града надали имаше много хора, които не помнеха историята.
— Каза, че искаш да се срещнем относно завещанието на баба — рече той, подхващайки първата тема, за която се сети.
— Да, така е. Реших обаче, че ще е добре първо да видя какво става със стария семеен приятел. Едва ли ще се изненадаш, че Естер ти е завещала всичко. Нямаше на кого другиго да го остави.
— Честно казано, никога не съм се замислял по въпроса. Още ми е трудно да възприема дори факта, че я няма. Постоянно трябва да си напомням, че вечер не се налага да ходя на свиждане в болницата.
Карстеърс не каза нищо. Известно време се храниха в мълчание. Адвокатът изяде порцията си и избърса уста с мека бяла салфетка. След това проговори:
— Кремацията е в понеделник, единайсет часа, в „Мортънхол“. Публикувахме съобщение в „Скотсмън“.
Маклейн кимна и остави рибата си недоядена. Макар че беше изключително вкусна, бе изгубил апетит.
Когато се върнаха в кантората, Карстеърс го отведе до голямо помещение в задната част на къщата, което гледаше към добре поддържана градина. В единия ъгъл на стаята имаше старинно бюро, но адвокатът го покани да седне в един от кожените фотьойли, разположени пред студената камина, а той самият се настани в другия. Ситуацията напомни на Маклейн за вчерашния разговор с шефката. Официална неофициалност. На ниската махагонова масичка между тях лежеше дебела папка, привързана с черна панделка. Карстеърс се наведе напред, взе папката и развърза панделката. Маклейн не пропусна да отбележи, че независимо от възрастта си, адвокатът се движеше забележително пъргаво и елегантно. Приличаше на млад актьор, играещ ролята на старец.
— Това е описание на имуществото на баба ти към деня на смъртта й. От дълги години се грижим за нейните дела — по-точно, откакто почина дядо ти. Освен недвижимия имот, тя притежаваше и сериозен портфейл от ценни книжа.
— Така ли? — Антъни искрено се учуди. Знаеше, че баба му е финансово осигурена, но никога не бе давала признаци, че е богата. Обикновена възрастна жена, наследила семейната къща. Лекарка, която се беше трудила усилно и бе излязла в заслужен отдих с добра пенсия.
— О, да. Естер беше проницателна инвеститорка. Някои от предложенията й изненадваха дори нашия финансов отдел. Рядко губеше пари.
— Как така не съм чувал нищо за това? — Маклейн не можеше да определи дали е шокиран или по-скоро ядосан.