Маклейн намери тънкописец и се опита да проследи шарките на първата фотография. Оказа се почти невъзможно, но той продължи работата си — снимка по снимка, и ето че започнаха да се оформят повтарящи се фигури, което донякъде улесни задачата. Премести масите до стената, за да освободи малко повече място на пода, след което прекара половин час в подреждане на снимките в кръг в средата на стаята. В момента, в който сложи и последното парченце от мозайката на мястото му и погледна творението си, един облак закри залязващото слънце и въздухът внезапно захладня.
Стоеше в средата на сложен кръг от шест пресичащи се въжета. В шест равноотдалечени една от друга точки по периферията на кръга въжетата се преплитаха във фантастични възли, невероятни фигури, които сякаш се загърчиха като змии, щом се загледа в тях. Маклейн се почувства като в капан и гърдите го свиха, все едно някой ги стегна с превръзка. Светлината отслабна, постоянният шум на града утихна, настъпи почти пълна тишина. Той чуваше въздуха, който излизаше от носа му при издишванията, както и бавното, ритмично туптене на сърцето си. Опита се да повдигне крака от пода, но те бяха като залепени. Можеше да движи единствено главата си.
Обзе го паника, някакъв първичен страх, а в това време въжетата започнаха бавно да се разплитат пред очите му. После вратата се отвори и няколко снимки се разлетяха настрани. Светлината отново се усили. Стягането в гърдите изчезна, а главата му внезапно олекна. Някъде в далечината се разнесе звук, наподобяващ яростен вой, и заглъхна в мрака. Невидимите окови паднаха и Маклейн залитна, в същия миг в стаята влезе главен инспектор Макинтайър.
— Какво беше това? — Тя наклони леко глава, сякаш се ослушваше за някакво ехо, което така и не се върна. Маклейн не отговори. Беше зает с това да успокои дишането си. — Добре ли си, Тони? Изглеждаш така, все едно си видял призрак.
Маклейн клекна и придърпа снимките към себе си, като започна с възела, който беше наченал да се разплита. Върху лъскавата хартия не се виждаше нищо друго, освен няколкото линии, начертани със зеления маркер, но въпреки това Маклейн потръпна при вида им.
— Просто се изправих прекалено рязко — каза, а докато го произнасяше, нещата полека-лека придобиха смисъл.
— Добре, но все пак какво правеше на пода?
Обясни й всичко за фотографиите, фигурите, които беше видял, как го бяха отвели до скритите ниши в стената. Не спомена нищо само за странната халюцинация. Не му се вярваше шефката да погледне благосклонно на подобно откровение, пък и всичко вече избледняваше в съзнанието му и оставаше единствено смътното усещане за безпокойство.
— Дай да им хвърля един поглед. — Макинтайър взе купчината от ръцете му, прехвърли ги, като се поспря на снимките, на които се виждаха шестте маркирани точки.
— Намирате ли някакъв смисъл в тях?
— Не знам.
— Мисля си, че може да образуват някакъв защитен кръг.
— Какво?
— Кръг, който осигурява защита. Петолъчка, свещи, призованият от теб демон е затворен вътре. Ей такива неща.
— Знам за какъв кръг говориш, само че не съм запозната с процедурата по арестуване на демони. А и остава незначителният проблем, че те всъщност не съществуват извън въображението на писателите и хеви метъл феновете.
— Знам, госпожо. Работата ни е достатъчно трудна и без намесата на свръхестествени сили. Фактът, че демоните не съществуват, обаче не е пречка някой да вярва в тях до степен да извърши убийство.
— Така е. Прав си.
— Изобщо не е лесно да се установи точно кой вид лудост е в основата на това. — Маклейн потърка очите и лицето си в напразен опит да прогони умората.
— Ако искаш да научиш нещо повече за магическите кръгове и демонопоклонничеството, се срещни с мадам Роуз, в края на Лийт Уок стрийт.
— Сериозно?
— Повярвай ми. Малцина са по-запознати с окултното от мадам Роуз.
От начина, по който му говореше шефката, Маклейн не можеше да разбере дали тя не се майтапи с него. Ако го поднасяше, трябваше да запомни никога да не играе покер с нея. Ако ли пък не, и той трябваше да се държи сериозно.