— Познавате ли Ема? Душла й при нас ут високити хълмуви на Абърдийн. — Боб успя да изопачи произношението на думите в още по-пародийна версия на североизточния диалект.
— Аха, познаваме се вече. — Маклейн се плъзна на пейката.
— Все пак дойде — каза Ема, а Навъсения Боб вдигна пълна халба с пенлива бира и я връчи на Маклейн, сетне взе последната останала на масата.
— Наздраве, сър.
— Наздраве. — Маклейн се обърна към всички с вдигната халба, след това отпи малка глътка. Бирата беше студена и ужасно газирана. Като изключим това, липсваше й какъвто и да бил отличителен вкус. — Взех снимките. Благодаря — каза той на криминалистката.
— Част от обслужването. Помогнаха ли? Аз лично не видях нищо друго, освен бял лист.
— Да, те… Както и да е. — Маклейн сви рамене, припомняйки си странното усещане за пълна безпомощност, както и далечния вой. Сега всичко му се струваше като сън или плод на развинтено въображение. Не, най-вероятно наистина се беше изправил прекалено бързо, след като дълго бе седял клекнал.
— Пак ли говорите по работа? — Навъсения Боб се ухили триумфално и перна Макбрайд по гърдите. Халбата му беше почти празна. — Дължиш ми десет кинта, хлапе. Казах ти, че инспекторът ще дойде последен и ще бъде глобен първи.
— За какво става дума? — попита Ема, леко сбърчила чело от притеснение.
Маклейн въздъхна и извади портфейла от джоба на сакото си. Така или иначе следващите питиета бяха от него. Не че не можеше да си го позволи де.
— Разговорите по работа в кръчмата са забранени под заплаха от глоба. Това е стара традиция, датираща от времената, когато Навъсения Боб е бил редови полицай, което означава някъде между двете световни войни, нали, Боб? — Той извади банкнота от двайсет паунда и я удари на масата, като игнорира протестите на Боб. — Стюарт, ще ни окажеш ли честта?
— Какво? Защо аз?
— Защото си най-млад.
Мърморейки, детектив Макбрайд се надигна от удобното си местенце в ъгъла, взе парите и се запъти към бара.
— И този път поръчай свястна бира.
Доста по-късно Маклейн отказа да се качи в таксито, пълно с пияни полицаи и криминалисти. Големия Анди си беше тръгнал по-рано, за да се прибере при жена си и малкото си дете. Навъсения Боб остана, за да изпрати Маклейн до дома, а съдейки по състоянието му, и да преспи в съседната стая. Нямаше да му е за пръв път, пък и госпожа Боб нямаше да го чака да се прибере — беше го напуснала преди доста години.
— Тая Ема е приятно момиче, не мислите ли?
— Не си ли малко дърт да я задяваш, Боб? — Антъни очакваше закачливото потупване по рамото и не остана разочарован.
— Не за мен, глупчо. За теб говоря.
— Знам, Боб, знам. Да, готина е. Малко странна музика слуша, но това не е толкова важно. Знаеш ли нещо повече за нея?
— Само, че я прехвърлиха при нас прели няколко месеца. Тя е от Абърдийн. — Навъсения Боб добави и ужасния диалект към пиянското си ломотене.
— Да, вече го каза.
— Друго не знам. Криминалистите я харесват, така че сигурно я бива в работата. Освен това е добре наоколо да се навърта и някоя хубавелка, а не само обичайните криви муцуни.
Помълчаха за малко, докато вървяха по улицата — като стар сержант с посивели коси и недотам младия му помощник, правещи нощния си обход. Въздухът бе прохладен, небето над тях — тъмно, с леки оранжеви оттенъци. Звезди вече не се виждаха поради прекомерното светлинно замърсяване. Най-неочаквано Навъсения Боб се спря насред крачката си.
— Чух за баба ти, Тони. Моите съболезнования. Беше страхотна жена.
— Благодаря ти, Боб. Знаеш ли, трудно ми е да повярвам, че вече я няма. Наясно съм, че трябва да нося траур и да си скубя косите от мъка. Може би да порева и поскърцам със зъби. Обаче има нещо странно. Чувствам по-скоро облекчение, отколкото тъга. Тя лежа толкова дълго в кома.
— Прав си. В нейния случай си беше чисто избавление. — Двамата продължиха пътя си и завиха по улицата на Маклейн.
— Днес се видях с адвоката й. Оставила ми е всичко. Доста солидна сума.
— За бога, Тони, нали няма да зарежеш полицията?
До този момент идеята не бе хрумвала на Маклейн, но все пак му отне цели пет секунди, за да отговори:
— Разбира се, че не, Боб. Какво друго да правя? Освен това, ако напусна, кой ще те прикрива, когато по цял ден само четеш вестници?
Стигнаха до сградата и Маклейн видя същия стратегически камък, който пречеше на входната врата да се заключи.