— Можеш да се прибираш, Боб, или ако искаш, остани да преспиш при мен.
— Ммм, не, ще повървя, ще подишам чист въздух. Кой знае, току-виж съм изтрезнял, докато се прибера.
— Добре тогава. Лека нощ.
Навъсения Боб му помаха, без да се обърне, и се запъти надолу по улицата. Маклейн се зачуди докъде ли ще стигне, преди да реши да си спре такси.
17.
Охранителни системи „Пенстемин“ заемаха голяма част от изкуствено създадена суша в долната част на река Форт, между Лийт и Тринити. Самата сграда представляваше безличен модерен склад. Спокойно можеше да мине и за колцентър, макар че този род постройки обикновено не бяха оградени с бодлива тел и нямаха повече сензори за движение и камери за наблюдение, отколкото нормален затвор. Стените бяха боядисани в сиво и опасани с редица затъмнени прозорци, минаващи точно под стрехата на широкия равен покрив. В близкия ъгъл покривът се спускаше до земята, там беше и малката входна врата.
Детектив Макбрайд паркира служебната кола на единственото паркомясто с надпис „Посетители“. Белият „Воксхол Вектра“ изглеждаше направо ненамясто до лъскавите беемвета и мерцедеси 4х4. Маклейн забеляза, че директорът можеше да си позволи да идва на работа с чисто ново ферари.
— Явно сме си сгрешили професията. — Последва детектива през паркинга, докато се наслаждаваше на хладния утринен бриз, лъхащ от залива. Лицето на Макбрайд беше бледо, а под очите му имаше сенки — спомен от снощната прекомерна веселба. Надпиването с шотове текила с полицай Кид несъмнено го беше лишило от няколко милиона мозъчни клетки. В началото бе доста объркан, но после забеляза редицата от скъпи коли.
— Никога не съм ви смятал за автоманиак, сър. Говори се, че дори нямате кола.
Маклейн потисна желанието да попита кой точно го говори. Имаше и по-лоши неща, които можеха да се кажат зад гърба на човек.
— Вярно е, но това не означава, че не разбирам нищо от коли.
След като се представиха на входа на целия комплекс, трябваше още веднъж да потвърдят самоличността си по интеркома и пред камерата и едва тогава ги допуснаха в сградата. Накрая ги посрещна строго облечена млада жена с къса коса и очила с толкова дебели и тесни правоъгълни рамки, че сигурно й се струваше, че вижда света сякаш през процепа на пощенска кутия.
— Полицай Макбрайд? — Жената подаде ръка на Маклейн.
— Не, аз съм инспектор Маклейн. Това е колегата ми, детектив Макбрайд.
— О, извинете. Кортни Рейн. — Здрависаха се, след което младата жена ги преведе през поредица от блиндирани врати към сърцето на сградата. Приличаше на голяма пещера с много висок таван, поддържан от паяжина от подпорни греди. Индустриални климатици бълваха студен въздух в огромното пространство. По гърба на Маклейн полазиха тръпки.
Офисни прегради разделяха помещението на квадрати. Във всеки от тях десетина-дванайсет служители със слушалки на ушите седяха пред монитори и говореха в микрофонче, което висеше пред устата им, както оса се върти над храна по време на пикник. Шумът се свеждаше до монотонно боботене, от време на време прекъсвано от внезапно раздвижване, когато ръководителят на екипа притърчаше от едно работно място на друго.
— Нашият колцентър обслужва над двайсет хиляди алармени инсталации в централната зона — каза госпожица Рейн. Маклейн реши, че е госпожица, дори да беше омъжена.
— Нямах представа, че „Пенстемин“ е толкова голяма фирма.
— Не, не всички инсталации са на „Пенстемин“. Обслужваме още поне двайсетина други по-малки компании. Пашкулът в дъното на залата обслужва полицията на окръг Стратклайд, а тези двата следят всички алармени системи в Лодиан и Бордърс.
— Пашкул ли?
— Така наричаме екипите си, инспекторе. Всеки екип е отделен пашкул. Не ме питайте защо им викаме така, нямам никаква идея.
Госпожица Рейн ги поведе по широка пътека в средата на голямата зала. Пътеката разделяше хората, които обслужваха двата враждуващи в миналото шотландски града. Маклейн оглеждаше бледите оператори. Когато елегантно облечената жена минаваше покрай работните им места, всички свеждаха глави и симулираха заетост, дори да бяха бездействали дотогава. Май не беше много приятно място за работа. Той се зачуди какво ли е текучеството и дали някой не е напуснал, затаил злоба и поверителна информация.
В дъното на залата имаше стълбище, водещо към дълъг балкон. По протежение на стената бяха наредени остъклени офиси, работещите в тях сто на сто бяха собствениците на лъскавите возила отпред. Бачкаторите на долния етаж най-вероятно пристигаха на работа с автобус или се принуждаваха да паркират на улицата извън комплекса.