— Че който е притежавал къщата по времето на убийството, е знаел за него.
— А кой е притежавал къщата?
— Била е собственост на банка „Фаркър“. Според досието е била придобита през 1920 г. и е била нейна собственост допреди година и половина, когато „Мидийстърн Файнанс“ купува банката.
— Добре, да го формулираме другояче. Кой е живял в къщата? В този ред на мисли кой е управлявал банката преди продажбата й?
— Не знам, сър. Човек на име Фаркър?
Маклейн въздъхна. Определено пропускаше нещо.
— Трябва да говорим с някого от „Мидийстърн Файнанс“. Сигурно имат сред служителите си и хора от старата банка или поне списък на предишния персонал. Виж дали няма да изровиш нещо по тази линия, като се върнем в участъка.
— Натам ли да карам сега, сър?
— Не, искам пак да хвърля едно око на къщата. Рано или късно ще трябва да позволя на Макалистър да продължи работата там. Наясно съм, че оперативно-следствената група е почистила всичко, но трябва още веднъж да огледам лично мястото.
Къщата беше безлюдна, а фургоните на строителите около нея — заключени. Върху прозорците на приземния етаж бяха заковани тежки шперплатови плоскости, а масивен катинар възпрепятстваше достъпа през вратата. Маклейн нареди на Макбрайд да се обади за ключа, сетне тръгна по двора с надеждата да открие нещо.
Кулата с орнаментите беше в задната част, нещо нетипично за този вид постройки. По керемидите и откъртената мазилка, изпопадали в обраслата градина, Маклейн заключи, че тук от доста години не живее никой. Къпини бяха проточили ластарите си по влажните стени чак до изпочупените прозорци на първия етаж, а едновремешната морава сега бе осеяна с млади дръвчета, издънки на близкия чинар. Всичко това бе опасано с висока каменна ограда с циментирани отгоре й натрошени стъкла. Отъпкана пътека водеше до порта с малка арка. Старата дървена врата лежеше на земята и гниеше, полускрита от растителността, а върху зейналия вход бе закован поредният шперплат. Очевидно Томи Макалистър беше по-негостоприемен към наркоманите и вандалите на Сайтхил, отколкото банката на Фаркър.
След само десетина минути пристигна кола и младата полицайка, която беше на пост в нощта, когато откриха трупа, му връчи ключовете за къщата.
— Бързо ще привършите тук, нали, сър? Онзи Томи Макалистър ми звъни по три пъти на ден и ми надува главата, че плащал на работниците си да не правят нищо. — Тя отключи катинара и прибра ключа в джоба си.
— Ще го имам предвид, полицай, само че в разследването си не се ръководя от удобството на господин Макалистър.
— Знам, сър. Не трябва да се съобразявате с него.
— Ако пак вземе да се оплаква, кажете му да дойде при мен — рече Маклейн.
— Така и ще направя, сър. Заключете, щом привършите тук. — Полицайката се обърна и се отправи към патрулната кола. Маклейн поклати глава и влезе в старата къща, давайки си сметка, че все още не знае името на младата жена.
Полицейската лента преграждаше пътя към мазето, но когато се наведе и мина под нея, Маклейн можеше да се закълне, че някой е бил тук и е разчистил. Отломъците от мазилка, разпръснати около дупката за тайното помещение, бяха изчезнали и се виждаха само чистите плочки. Ако го бяха направили хората от оперативно-следствената група, това щеше да е прецедент.
Той извади фенерчето, прекрачи през дупката в стената и се озова в помещението. Сега всичко беше различно, тъй като изтерзаното тяло на горкото момиче беше откарано. В гладко измазаната стена имаше шест добре оформени дупки, разположени на равно разстояние една от друга. Маклейн надникна във всяка от тях, но не очакваше да види нещо повече от това, което вече знаеше. Бяха обикновени ниши, получени след избиване на няколко тухли от зиданата стена на мазето. Под всяка имаше купчинка мазилка и трески, които хвърляха светлина върху това как е била замаскирана.
— Тук ли са я намерили? — Маклейн видя, че детектив Макбрайд стои на входа, препречвайки пътя на светлината от слабите крушки навън. Даде си сметка, че той все още не е идвал на местопрестъплението.
— Точно така, Стюарт. Влез и огледай. Кажи ми какво виждаш.
Фенерът на Макбрайд беше по-голям от неговия. Може и да беше част от стандартното оборудване на служебната кола, но нещо го караше да се съмнява в това. Младият детектив бавно вървеше из стаята и осветяваше ту тавана, ту пода, ту четирите дупки от пироните. Накрая разгледа и стената, като прокара длан по мазилката.