Машината избибипка и пусна второто съобщение.
— Инспектор Маклейн? Обажда се Джонас Карстеърс. Искам да потвърдя, че кремацията е насрочена за понеделник в единайсет часа. Уредил съм да те вземе кола. Обади се, ако имаш нужда от нещо друго. Имаш домашния и мобилния ми номер. А, още нещо. През уикенда трябва да получиш един пакет. Това са копията на всички документи, свързани с имота на баба ти. Реших, че може да пожелаеш да ги разгледаш. По-късно ще поговорим за подробностите.
Маклейн погледна пакета. Носеше печата на „Карстеърс Уедъл“. Отвори го и извади отвътре дебел наръч хартия, още миришеща на ксерокс. Върху най-горния лист със засукан шрифт пишеше Завещание. Тъкмо се зачете, когато секретарят избипка още веднъж.
— Моля ви, помогнете ми. Моля ви, намерете ме. Моля ви, спасете ме. Моля ви. Моля ви.
По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки. Бе глас на млада жена, дори може би момиче. С непознат акцент. От Източна Шотландия, но не Единбург. Пак погледна секретаря, на дисплея мигаше цифрата 2. Две съобщения. Натисна бутона за повторно прослушване и нетърпеливо зачака лентата да се превърти. Първо веселяшкият глас на Фил, след него Джонас Карстеърс. И нищо друго. Апаратът изцъка и спря.
Още два пъти превъртя и прослуша съобщенията. Оставаха си две, и туйто. Отиде в кабинета и потърси в бюрото стария си диктофон. След това десетина минути търси батерии за него. Извади касетката от телефонния секретар и я сложи в диктофона, сетне я пусна отначало. Чу своето съобщение, че отсъства. Наистина ли гласът му звучеше толкова потиснато и отегчено? Кратка пауза и започна съобщението от Фил. Отново кратка пауза — и това от Джонас. И няколко по-стари съобщения, върху които не бяха записани нови, но нищо, звучащо поне приблизително като женския глас, който бе чул преди малко. Или който му се беше причул. Последва тишина. Остави лентата да се повърти още малко и натисна клавиша за бързо превъртане. В този режим диктофонът щеше да възпроизведе всички записи, но на бързи обороти. Така щеше да чуе момичето. Резултатът обаче бе само една по-дълга пауза и поредица от много стари съобщения, продължаващи няколко минути. След тях отново тишина.
Дали му се беше причуло? Беше доста странно, за да е халюцинация. Лентата продължаваше да се върти безмълвно, докато стигна края. Той извади касетката, обърна я от другата страна и я пусна.
— Здравейте. Това е телефонът на Тони и Кърсти. Прекалено сме заети да раздаваме справедливост и да се борим с неправдата, за да ви отговорим сега. Ще трябва да се задоволите със съобщение, оставено след сигнала.
Антъни бавно се свлече на колене. Мускулите на краката му не бяха в състояние да понесат тази тежест. Загуби представа за заобикалящата го действителност, изпитваше само смътното усещане, че стаята беше по-тъмна, с размити контури. Гласът й. Колко години бяха изминали, откакто за последно чу гласа й? Това последно, съдбовно, измамно „До скоро“. А през всичкото това време гласът й е бил на лентата в скапания апарат.
Без да се замисли, Маклейн върна записа и го пусна отново. Думите й отекнаха в празното жилище и за момент му се стори, че градският шум заглъхна. Огледа се наоколо. Същите стари картини висяха по стените. Старият килим, вече поизтъркан, покриваше бледожълтите дъски на пода. Тясната масичка до входната врата, където беше телефонът, а до него — ключовете му. Бяха я купили при разпродажба на стари вещи в Дъдингстън. „За семейното огнище“, беше казал Фил. Много малко неща се бяха променили в апартамента му след смъртта на Кърсти. Отиде си толкова внезапно, но гласът й остана след нея.
Звънецът на вратата извади Маклейн от меланхолията му. За миг се изкуши да не отваря, сякаш не се е прибрал. Би могъл цяла вечер да слуша гласа й и да си представя, че може да се върне. Ала знаеше, че това е невъзможно. Беше видял студения й труп на масата в моргата. Беше видял как ковчегът й се плъзга и изчезва зад завесата. Вдигна слушалката на домофона.
— Кой е?
Беше Фил. Маклейн натисна бутона за отваряне на входната врата и в този момент осъзна, че студентите от долния етаж очевидно са пропуснали да я подпрат с камък. Отвори вратата на апартамента и се заслуша в трополящите нагоре стъпки. Чуваха се повече от два крака, което означаваше, че Фил води Рейчъл със себе си. Това беше притеснително. Старият му съквартирант винаги идваше сам.
Нахлуха в апартамента: Фил, Рейчъл и Джени. Заливаха се от смях на някакъв виц, който явно си бяха разказали по пътя нагоре. Смехът им обаче бързо секна.