— Бога ми, Тони. Изглеждаш така, сякаш си видял призрак. — Фил влезе с походка на човек, все още живеещ там, а двете млади жени се спогледаха смутено. За момент Маклейн възнегодува вътрешно срещу присъствието им. Искаше да остане сам в нещастието си. След това осъзна колко е глупаво. Кърсти я нямаше. Много отдавна се беше примирил с този факт. Просто гласът й го изненада.
— Хващате ме в лош момент, съжалявам. Дами, заповядайте. Чувствайте се като у дома си. На Фил е излишно да му го казвам. — Мушна диктофона в джоба си и посочи към вратата на всекидневната, надявайки се да е поне малко подредено. Не помнеше кога за последно е влизал там. — Кой какво ще пие?
Женското присъствие в апартамента беше нещо необичайно. Маклейн беше свикнал с компанията на Навъсения Боб след някоя особено тежка разпивка по случай приключило разследване. Фил идваше от дъжд на вятър, обикновено, след като скъсаше с някоя от студентките си, и намираше утеха в бутилка малцово уиски. Не можеше обаче да си спомни кога за последен път е посрещал истински гости. Обичаше да живее сам, а контактите с хора оставяше за кръчмата. Затова и кухнята му беше толкова зле заредена откъм храна. Намери голям пакет фъстъци, но той скоро щеше да чества първата си годишнина от изтичане срока на годност, а и се беше надул зловещо като корем на мъртвец.
— Какво става, Тони? Ако не те познавах, щях да кажа, че ни отбягваш. — Обърна се и видя Фил на вратата.
— Търся нещо за хапване, Фил. — Маклейн отвори вратичката на шкафа в потвърждение на думите си.
— Тони, това съм аз, бившият ти съквартирант. Спомняш ли си? Може и да заблудиш служебния ви психолог, но с теб се познаваме достатъчно дълго. Нещо се е случило. За баба ти ли става въпрос?
Маклейн видя кутията с носни кърпички. Беше я захвърлил на масата заедно с докладите за обирите и папката за мъртвото момиче. Ето защо не обичаше да посреща гости. Никога не знаеш на какво може да се натъкнат.
— Не е заради баба ми, Фил. Нея загубих преди година и половина. Имах достатъчно време да се примиря с факта.
— Тогава какво те тревожи?
— Намерих това. Точно преди да се появите. — Маклейн извади диктофона от джоба си, остави го на масата и пусна записа. Цветът се отдръпна от лицето на Фил.
— Господи, Тони. Съжалявам. — Той тежко се отпусна на един от кухненските столове. — Помня това съобщение. Бога ми, трябва да е отпреди десетина години. Как, по дяволите…?
Маклейн започна да обяснява и чак тогава се сети за странния момичешки глас, който го бе подтикнал да провери касетката на секретаря. Сигурно си беше въобразил, но сега гласът на Кърсти се сливаше със зова за помощ от отдавна мъртва душа, ала се опасяваше, че не бе по силите му да се отзове. Потръпна от тази мисъл.
— Непременно имаш нужда от компания, приятелю. — Фил вдигна подозрителния пакет фъстъци, отчете степента на подуването му, след това го занесе до кошчето и го пусна в иначе празните му дълбини. — Ако с Рейч ще ти помагаме да изпиеш колекцията си от скъпи вина, ще ни трябва пица.
— Значи, вие с Рейчъл сериозно…?
— Не знам. Може би. Не ставам по-млад с годините. Тя пък ме изтрая по-дълго от повечето ми гаджета. — Фил кръстоса крака, тикна ръце в джобовете и си надяна изражение на смутен ученик. Маклейн не се сдържа и се изхили, от което веднага му стана по-добре. Горе-долу в същия момент от всекидневната изригна музика — популярно парче на групата „Блу Найл“ гръмна, усилено до дупка, след което поутихна, но все още недостатъчно, за да бъде приятно. Маклейн се втурна натам, за да ги помоли да намалят още музиката, обаче си припомни всички нощи, през които студентите под него го бяха държали буден. Освен това беше петък вечер, така че всички обитатели на сградата, с изключение на госпожа Маккъчън, щяха да се забавляват, а пък тя беше глуха като пън. Защо да пазят тишина?
Рейчъл беше седнала на ръба на дивана. Изглеждаше леко смутена. Лицето й засия, когато Фил влезе във всекидневната след Маклейн. Джени беше приклекнала пред полиците, заели едната стена, и преглеждаше касетите във фонотеката му. С гръб към тях и на фона на надутата музика, тя изобщо не забеляза, че са влезли в стаята.
— Тони е безнадежден ерген и в къщата му няма нищо за ядене. Има само пиене. — Фил успя да надвика музиката. — Така че сега ще поръчаме пица.
— Мислех, че ще ходим на кръчма — каза Рейчъл. При звука от гласа й Джени се обърна. Пресегна се към уредбата и намали музиката.
— Съжалявам. Не биваше… Аз… — Смути се и лицето й поруменя.