— Много си бил привързан към нея.
— Родителите ми починаха, когато бях на четири години. Нито веднъж не съм чул баба да недоволства, задето е трябвало да ме отгледа. Въпреки че загуби единствения си син. Беше до мен даже когато… — Прекъсна го телефонен звън от коридора. За момент си помисли да не вдигне и да остави да се включи секретарят. След това се сети, че е извадил касетата, и го връхлетя споменът за всичко останало. — Извинявай, по-добре да вдигна. Може да е по работа.
Антъни хвърли погледна часовника си, докато вдигаше слушалката. Минаваше единайсет. Кога отлетя вечерта?
— Маклейн. — Постара се да прикрие раздразнението в гласа си. Имаше само една възможна причина някой да му звъни по това време.
— Да не си пиян? — Носовият говор на Дъгит ставаше още по-дразнещ от тенекиеното звучене по телефона. Маклейн прецени колко алкохол е изпил — около половин бутилка вино за три часа, дори повече. Пък и беше хапнал, което бе доста необичайно за него.
— Не, сър.
— Добре. Изпратил съм кола да те вземе. Трябва да пристигне всеки момент.
Сякаш по силата на някаква магия на вратата се позвъни.
— За какво става въпрос, сър? Толкова ли е важно, че не може да почака до сутринта?
— Ново убийство, Маклейн. Това достатъчно важно ли ти звучи?
19.
Полицай Кид запази мълчание, докато пътуваха в колата, което наведе Маклейн на мисълта, че и тя не е била на смяна тази вечер. Мислеше да я помоли за повече информация, отколкото Дъгит му беше дал по телефона, но вълните на негодувание, струящи от нея, бяха направо осезаеми, тъй че реши да не се превръща в тяхна мишена.
Така или иначе целта им бе само на няколко минути от дома му. Лампите на патрулните коли осветяваха в синьо тротоара на Ройъл Майл стрийт срещу катедралата „Сейнт Джайлс“, а униформени служители спираха изгарящите от любопитство петъчни гуляйджии. Полицайката паркира в средата на отцепената улица и Маклейн се отправи към микробуса на оперативно-следствената група. Той почти запушваше достъпа до тясна алея между две магазинчета. Бледа светлина осветяваше редица от кофи за боклук, избутани зад желязна ограда с порта. Зад тях ниски каменни стъпала водеха до вратата на сградата.
— Къде е старши инспектор Дъгит? — Маклейн показа служебната си карта на един от полицаите, който развиваше ролка полицейска синьо-бяла лента.
— Нямам представа, сър. Не съм го виждал тук. Криминалистите и докторът са горе. — Мъжът вдигна глава и посочи върха на пететажната сграда.
Страхотно, помисли си Маклейн. Типично за Дървеняка — да изпрати него в извънработно време, вместо сам да си довлече задника. Мина покрай микробуса на криминалистите, пое надолу по алеята и точно когато се канеше да влезе в сградата, силен глас надвика нощната шумотевица:
— Ей! Ти къде отиваш бе?
Маклейн застина намясто и видя облечена в бяло фигура, излизаща от тъмната вътрешност на микробуса. Когато една от слабите лампи я освети, разпозна госпожица-не-госпожа Ема Беърд. Тя едва не изпусна чантата, която носеше.
— Олеле, боже! Извинете, сър. Не видях, че сте вие.
— Няма проблем, Ема. Очевидно не сте приключили с огледа. — Колко глупаво от негова страна. Трябваше да провери, преди да щурмува така.
— Поне си сложете гащеризон и ръкавици, сър. Момчетата хич няма да са доволни, ако им се наложи да вземат образци от дрехите на всички, за да ги изключат като заподозрени.
Ема се върна в микробуса, за да му донесе комплект. Маклейн се напъха в белия костюм, нахлузи калцуните върху обувките и ръкавиците на ръцете си, преди да последва младата жена по тясното вито стълбище.
Денем изцяло остъкленият покрив сигурно осветяваше цялото стълбище. Толкова късно през нощта светлина осигуряваха само два аплика — над вратите на двата апартамента на етажа. Вратите зееха, а по пръските кръв по боядисаната в бяло стена не можеше да се отгатне коя е правилната. Маклейн реши да следва криминалистката, но тя спря пред едната врата и му посочи другата.
— Аз ще взема пръстови отпечатъци, за да се елиминират евентуалните заподозрени. Вашият труп е ей там.
С чувството, че е пълен идиот, задето не знаеше елементарни подробности за местопрестъплението и самото престъпление, Маклейн кимна в знак на благодарност, обърна се и прекоси площадката между двата апартамента. На влизане дочу тихи гласове, долитащи от апартамента. Сержант Анди Хаусман стоеше в коридора. Не беше облечен в бял гащеризон.