— Какво си ми приготвил, Анди? — Маклейн трепна, защото огромният сержант подскочи стреснато.
— Боже мой! Ще ми докарате някой удар. — Едрият мъж се озърна, видя кой е и си отдъхна. — Слава богу, най-накрая се появи някой детектив. Цели два часа висях на радиостанцията.
— Обадиха ми се преди двайсетина минути, Анди. Не обвинявай мен. А уж този уикенд щях да си почивам.
— Съжалявам, сър. Само дето… Тъй де, през всичкото време съм тук, пък мястото хич не е приятно.
Маклейн огледа коридора на апартамента. Беше декориран с много пари, едва ли не претрупан със старинни мебели. Стените бяха покрити с най-разнообразни картини, с лек уклон към по-съвременните стилове. Една от тях прикова вниманието му и той се приближи, за да я огледа по-отблизо.
— Пикасо, сър. Поне така си мисля, но не съм експерт.
— Добре, Анди. Да допуснем, че не знам нищо за престъплението. Информирай ме.
— С полицай Питърс патрулирахме по Хай стрийт, когато ни се обадиха. Трябва да е било около двайсет и един часа. Проникване с взлом и нападение. Отидохме на адреса и намерихме портата в оградата и входната врата широко отворени. Тръгнахме по следата и на най-горната площадка заварихме стария господин Гарнър по халат.
— Господин Гарнър?
— Съседът, сър. Добър приятел на господин Стюарт. Мен ако питате, дори нещо повече от това, ама в крайна сметка не ми влиза в работата.
— Господин Стюарт? — Маклейн се почувства пълен идиот и прокле Дъгит за пачите яйца, на които го насади.
— Жертвата, сър. Господин Бакън Стюарт. Ето го там. — Сержантът посочи единствената отворена врата в коридора, но с нищо не показа, че възнамерява да се приближи към нея.
— Добре, Анди. Поемам оттук нататък. Не се отдалечавай, ще ми трябва още информация. — Маклейн изчака сержанта да излезе от апартамента и прекрачи прага на стаята.
Миризмата веднага го блъсна в носа. Не че не беше там през цялото време, но отвън бе доста по-слаба. Силна миризма на желязо, на скоро пролята кръв. Стаята беше кабинет на богаташ, обзаведен със старинни мебели в комбинация с модерно изкуство. Господин Бакън Стюарт явно бе с разностранни интереси; имаше за всекиго по нещо. Никой от околните предмети обаче не му беше от особена полза в момента.
Убитият седеше в стол стил кралица Ана, обърнат към средата на стаята. Някой беше съблякъл пижамата му и дългия кадифен халат и прилежно сгънал дрехите на близкото бюро. Кръвта бе изцапала сивите пискюли на стола, а източникът й бе разрез от ухо до ухо. Главата му беше отметната назад и невиждащите очи се взираха в украсения гипсов таван, а от устата му се бе стекла още една струйка кръв, стигаща почти до брадичката.
— А, Маклейн. Крайно време беше да се появи някой детектив.
Антъни погледна към скута на мъртвеца и чак тогава забеляза облечения в бяло патолог и асистента му, приклекнали на пода. Доктор Пийчи не бе измежду любимите му вещи лица.
— Добър вечер и на вас, докторе. — Маклейн внимателно пристъпи напред, тъй като столът, на който седеше Бакън Стюарт, беше в локва кръв. — Как е пациентът?
— От час и половина чакам да се появи някой от вас, та най-накрая да откараме тялото. По дяволите, защо се забавихте?
— Бях си вкъщи с няколко приятели, пийвахме вино и хапвахме пица. Обадиха ми се точно преди половин час, докторе. Съжалявам, ако са провалили вечерта ви, но не сте само вие. Предполагам, че господин Стюарт, който седи на този стол, също не е особено очарован от това как е протекла вечерта. Така че защо просто не ми кажете какво става?
Доктор Пийчи го погледна с присвити очи, а на бледото му лице бе изписана вътрешната борба, разиграваща се в душата му. „Далеч по-лесно щеше да ми бъде с Ангъс — помисли си Маклейн, — но явно доктор Заядливко ми е късметът тази вечер.“
— Вероятната причина за смъртта е масивна кръвозагуба. — Доктор Пийчи заговори с кратки, насечени изречения. — Гърлото на жертвата е прерязано с остър нож. По останалите части на тялото няма следи от непосредствени наранявания, с изключение на слабините. — Той се надигна от пода и се премести, така че Маклейн да огледа по-добре трупа. — Пенисът и тестисите са отстранени.
— Къде са? Убиецът ли ги е взел? — Маклейн усети как пицата в стомаха му натежа, а виното се вкисна. Доктор Пийчи посегна към плика за веществени доказателства, който лежеше до чантата му с инструменти, и го вдигна към светлината. Съдържанието му подозрително силно напомняше сместа, с която се пълнеше коледната пуйка.