— Не, не ги е взел. Но преди да си тръгне, ги е натъпкал в устата на жертвата.
20.
Тимъти Гарнър трепереше. Имаше крехко телосложение и полупрозрачната кожа, наблюдавана при хора на преклонна възраст — досущ оризова хартия, покрила жълти мускули и сини вени. Полицай Кид седеше до него в подредения му апартамент и когато Маклейн влезе в стаята, го погледна с надежда. Инспекторът беше проследил как погребалните агенти бяха откарали тялото на Бакън Стюарт в моргата, как криминалистите бяха прибрали оборудването си и отпътували с всички кофи за боклук. На някого щеше да се падне удоволствието да рови в тях. Сержант Хаусман организираше половин дузина униформени да проведат разпитите на собствениците от долните етажи, които тъкмо бяха оставили свидетеля, обадил се за инцидента.
— Господин Гарнър, аз съм инспектор Маклейн. — Вдигна служебната си карта, но старецът дори не я погледна. Взираше се в нищото, а ръцете му бавно приглаждаха гънките на халата върху бедрата му. — Ще ни донесеш ли по чаша чай, полицай?
— Веднага, сър. — Полицайката подскочи, сякаш някой я бодна с вилица в задника, и изхвърча от стаята. Явно компанията на господин Гарнър не беше от най-приятните. Маклейн зае мястото й до стареца.
— Господин Гарнър, трябва да ви задам няколко въпроса. Мога да дойда и по-късно, но най-добре да приключим още сега, докато спомените ви са най-пресни.
Старецът отново не проговори, дори не повдигна очи, просто продължи да поглажда бавно бедрата си. Маклейн се пресегна и захлупи с длан едната ръка на Гарнър, за да го спре. Докосването сякаш извади мъжа от транса, в който бе изпаднал. Озърна се, а очите му лека-полека се фокусираха върху инспектора. Между сбръчканите клепачи се бяха събрали сълзи.
— Нарекох го, „лъжливо копеле“. Това беше последното нещо, което му казах. — Гласът на стареца бе тънък и висок, с ясен единбургски акцент, и потрепна на обидната дума.
— Господин Гарнър, добре ли познавахте господин Стюарт?
— О, да. С Бакън се запознахме през 50-те. Оттогава въртим заедно бизнес.
— За какъв бизнес става дума, сър?
— Антики, произведения на изкуството. Бакън има набито око, инспекторе. Безпогрешно надушва талантите и винаги знае накъде върви пазарът.
— Останах с такова впечатление от апартамента му. — Маклейн огледа всекидневната на Гарнър. Обзаведена добре, но не толкова разкошно, колкото тази на съдружника му. — Ами вие, господин Гарнър? Вие с какво участвахте в съдружието?
— Невероятните хора се нуждаят от някого, на чийто фон да блеснат, а Бакън Стюарт е невероятен човек. — Гарнър преглътна, а голямата му адамова ябълка подскочи в тънкия жилест врат. — Май трябва да кажа: беше невероятен човек.
— Ще споделите ли за какво спорехте?
— Бакън криеше нещо от мен, сигурен съм, инспекторе. Отскоро, нещо се беше случило през последните дни. Само че аз му познавам и кътните зъби.
— И решихте, че ви мами? За какво, че е завъртял бизнес с другиго?
— Може и така да се каже, инспекторе. Дълбоко подозирам, че е замесен друг мъж.
— Убиецът?
— Не знам. Възможно е.
— Виждали ли сте този мъж?
— Не. — Гарнър поклати глава, като че да отрече и пред самия себе си, но гласът му прозвуча неуверено.
Маклейн запази тишина, остави съмнението да свърши своето.
— Не очаквам да ме разберете, инспекторе. Още сте млад. Може би, ако бяхте стар като мен, щяхте да ме разберете. Бакън ми беше повече от съдружник. Ние бяхме…
— Любовници? Това не е престъпление, господин Гарнър. Вече не.
— Но все още е срамно, нали? Начинът, по който хората те гледат по улицата. Аз съм затворен човек, инспекторе. Тая всичко в душата си. Освен това съм твърде стар, за да се интересувам от секс. Мисля, че и Бакън се чувстваше по същия начин.
— Обаче подозирате, че се е виждал с друг мъж, нали?
— Сигурен съм. Иначе защо бе толкова потаен? Защо избухна и ме изгони?
Маклейн помълча миг-два. В тишината се чу къкренето на чайника и почукване на лъжичка в порцелан.
— Кажете ми какво се случи тази вечер, господин Гарнър. Как намерихте господин Стюарт?
Старецът мълчеше. Ръцете му възобновиха ритмичните си движения, но той ги сви в юмруци, за да ги спре.