— Земевладелец?
— Всичко тук е принадлежало на Мингис Фаркър, основател на едноименната банка.
— Значи, подозирате него? Притиснал е някакъв местен строител да прикрие следите, след което се е отървал от него? — Навъсения Боб беше, меко казано, силно скептичен, а докато слушаше теорията му, Маклейн не можеше да обвини стария си приятел в прекомерна недоверчивост. Това, което му се стори очевидно в потискащата атмосфера на местопрестъплението, в топлата стаичка в участъка изглеждаше като изсмукано от пръстите. Звучеше направо като нескопосано ученическо извинение. Само че това беше всичко, с което разполагаха.
— Не и Мингис Фаркър. Изключено. Виж, синът му Албърт е друго нещо. — Маклейн си припомни краткия разговор с Джонас Карстеърс. Нима отговорът беше толкова лесен? Не, нищо никога не беше лесно. — Всички улики до момента са само косвени. Нищо не знаем за семейството, а още по-малко пък за хора, които евентуално са работили за тях по време на войната. Слабо вероятно е да има някой, останал жив. Дори извършителят да е от фамилия Фаркър, всички са измрели, така че няма и кого да пъхнем зад решетките. Въпреки всичко обаче, най-малкото, което искам да направя, е да открия името на жертвата, а единствената ни нишка засега е търсенето на изчезнал строител. — Маклейн се обърна пак към младия детектив: — Стюарт, искам да изровиш всичко, до което можеш да се добереш, за Мингис и Албърт Фаркър. Щом приключиш, може да отидеш да помагаш на Боб в архива.
— Така ли? А аз какво ще правя там? — Старият сержант гледаше хитро, сякаш не знаеше каква ще е задачата му.
— Ще прегледаш досиетата на изчезналите хора и ще потърсиш добър строител, живял в района на Сайтхил. Според мен периодът 1945–1950 г. е достатъчен. Ако не попаднем на нищо, може да го разширим в една от двете посоки.
— От 1945-а? Сигурно се шегуваш. — Навъсения Боб изглеждаше ужасен.
— Знаеш, че има архиви за този период. Боб.
— Да. В мазето. В големи прашни кутии.
— Е, добре, вземи със себе си някого да ти помогне — каза Маклейн и като видя, че полицай Кид чука на отворената врата, добави: — Ето, виждаш ли, дори не се наложи да търсиш дълго.
— За какво става въпрос, сър? — Младата полицайка местеше поглед от Навъсения Боб към Маклейн и обратно, сбърчила вежди от тревога.
— Няма значение — каза Маклейн. — С какво можем да ти помогнем?
Тя влезе в стаята, а зад себе си дърпаше цяла количка, натоварена с картонени кутии.
— Това е плячката от апартамента на Макреди, сър. Криминалистите я огледаха, но се оказа, че всичко е чисто като съвестта на полицай Портър. Каквото и да означава това.
— Той е от „Свидетелите на Йехова“, полицай. Не се ли е опитвал да те привлече за каузата?
— Не, сър, поне не помня. Имам и съобщение от дежурния постови. Звънил е в кабинета ви, но никой не вдигал, а на мобилния телефон веднага се включвала гласова поща.
Маклейн извади телефона си. Със сигурност го беше оставил цяла нощ да се зарежда. Сега обаче дисплеят му беше тъмен, а натискането на бутона за включване не предизвика никаква реакция.
— Скапаната батерия пак се е изтощила. А защо не е звъннал направо тук? Остави. — Той погледна към самотния телефон до лаптопа. Може и да работеше, макар че досега не беше видял някой да го ползва. — И какво гласи съобщението?
— Мъж на име Доналд Андрюс иска да ви види. Във връзка с разпознаването на сина му.
— По дяволите! — Маклейн хвърли телефона си на Макбрайд. — Дай ми радиостанцията си. Трябва да се върна в моргата.
Доналд Андрюс не приличаше много на сина си. Ъгловатата челюст и издълженият нос изостряха чертите му, придаваха му вид на човек, прекарал твърде дълго време на ветровито място. Косата му бе късо подстригана, вече леко прошарена на слепоочията. Имаше пронизващи светлосини очи и говореше с акцент, типичен за районите близо до Лондон. Маклейн се разпореди и патрулна кола ги закара до моргата. Шофьорът остана в колата, надявайки се да не се забавят много.
Доктор Шарп бе подготвила тялото за оглед. Беше положено на маса в стаичка встрани от дисекционната зала и покрито с чаршаф. Когато пристигнаха, тя ги покани вътре, сетне внимателно повдигна чаршафа, като откри главата само до врата, за да не се види обезобразеното му гърло. Няколко минути Доналд Андрюс стоя безмълвен и неподвижен, вперил очи в бялото лице, после бавно се извърна към Маклейн.