— Какво е това? — попита той. — Какво, по дяволите, се е случило със сина ми?
— Съжалявам, сър. Това е синът ви, Питър Андрюс, нали? — Сякаш ледена ръка сграбчи вътрешностите на Маклейн.
— Аз… Да… Той е, поне така мисля. Но… Може ли да видя и останалата част от тялото? — Но не прозвуча като въпрос.
— Сър, не мисля, че идеята е добра. Той е…
— Аз съм хирург, по дяволите! Знам какво му се е случило.
— Извинете, сър. Не съобразих. — Маклейн кимна на Трейси, която отметна нацяло чаршафа. Най-вероятно тя беше зашила тялото, след като доктор Кадуоладър бе приключил с огледа. Маклейн бе впечатлен от уменията и прецизността й, но нищо не можеше да скрие факта, че Питър Андрюс е бил жестоко нарязан. Докато други бащи биха се ужасили, Доналд Андрюс извади очилата си и се наведе, за да огледа отблизо сина си.
— Той е — потвърди след няколко минути. — Има родилно петно, както и няколко други белега, които бих разпознал веднага. Все още не разбирам обаче какво му се е случило. Как е стигнал дотук?
— В какъв смисъл, сър? Бил е в това състояние, когато е умрял. — Маклейн преглътна. — Информираха ви как е починал, нали?
— Да, това също не е за вярване. Питър си имаше слабости, но депресията не беше една от тях.
— Знаехте ли, че е бил в последна фаза на раково заболяване?
— Моля? Не, това е невъзможно!
— Кога за последно видяхте сина си, сър?
— През април. Дойде в Лондон за маратона. Всяка година участваше, а събраните средства отиваха в полза на болница „Сик Кидс“.
Маклейн погледна обезобразеното голо тяло, което лежеше на масата. Беше наясно, че в маратона участваха всякакви хора, като някои просто вървяха, а не тичаха. Питър Андрюс изглеждаше така, сякаш би могъл да измине такова разстояние само с такси. Краката и гръбначният стълб бяха изкривени. Заради шевовете трудно можеше да се разбере в какво състояние е бил коремът преди аутопсията, но Маклейн помнеше огромната подутина.
— Явно болницата му е била много скъпа, за да полага тези усилия. Събираше ли големи суми?
— Не парите бяха важното, инспекторе. Правеше го заради тичането. За да те допуснат до Лондонския маратон, трябва да имаш някаква кауза.
— Съжалявам, сър, нима твърдите, че синът ви е бил редовен бегач?
Откакто навърши петнайсет години. Стана едва ли не професионалист. — Доналд Андрюс се пресегна и погали косата на мъртвия си син. Сълзи навлажниха обвиняващите му очи. — Последния път отбеляза отличен резултат — финишира за два часа и половина.
28.
Нетипичният звук на включена радиостанция се разнесе от джоба му, докато се връщаше към участъка.
Маклейн слуша — каза той, след като си припомни как действа уредът. Беше по-масивен и по-сложен от обикновен мобилен телефон, но батерията му поне държеше. Засега.
— Здравей, инспекторе. Вече се чудех дали изобщо ще успея да се свържа с теб. — Маклейн разпозна гласа на бабиния си адвокат.
— Господин Карстеърс, тъкмо се канех да ви позвъня във връзка с Албърт Фаркър.
Настъпи кратка пауза, сякаш адвокатът бе хванат натясно.
— Ясно, но аз се обаждам за нещо друго. Подредихме документите на баба ти, остава само да подпишеш няколко формуляра, за да започнем досадния процес по прехвърляне на собствеността и така нататък.
Маклейн погледна часовника си. Следобедът преваляше, а на бюрото го чакаше планина документи, които трябваше да прегледа, преди да се захване с трофеите на Макреди.
— Много съм зает в момента, господин Карстеърс.
— Знам, Тони, но дори инспекторите трябва да се хранят понякога. Дали ще те заинтересува поканата ми за вечеря? Около осем? Тогава може да подпишеш документите, а аз ще ти обясня останалото. Естер ме помоли да ти предам няколко лични съобщения след смъртта й. Не ми се стори удачно да го направя по време на опелото. Ще ти кажа и всичко, което знам за Бърти Фаркър, макар че темата определено е доста неприятна.
Явно това беше най-доброто предложение за деня, което, освен всичко, беше по-привлекателно от това да се прибере среднощ с кутия храна за вкъщи, както се очертаваше. Пък и научаването на нещо повече за Фаркър си беше почти служебен ангажимент, нали така?
— Много любезно от твоя страна, Джонас.