— Значи, в осем?
— Да, чудесно.
Карстеърс му припомни адреса си и затвори телефона, а в това време Маклейн почти стигна до участъка. Все още се чудеше как да изключи радиостанцията, когато влезе през вратата.
— Гледай ти, чудесата нямат край — каза дежурният сержант. — Инспектор с радиостанция.
— Не е моя. Пийт. Взех я от един полицай. — Маклейн разклати радиостанцията, натисна подред всичките й копчета, но резултат нямаше. — Как се изключва проклетата джаджа?
Вътре цареше хаос. Кутиите, които полицай Кид бе докарала с количката, бяха накамарени из цялата стая — някои отворени, други все още запечатани. В окото на урагана бе коленичил детектив Макбрайд със сноп листове в ръка, които прехвърляше ентусиазирано.
— Забавляваш ли се, детектив? — Маклейн погледна часовника си. — Не трябваше ли вече да си се прибрал вкъщи?
— Реших да започна отрано с идентификацията на предметите, сър. — Макбрайд вдигна найлоново пликче, в което имаше кичозно златно яйце, обсипано със скъпоценни камъни.
— Е, и аз имам един час за убиване, така че хвърли ми един лист да ти помогна. Някакъв напредък досега?
Макбрайд посочи купчинка предмети на бюрото.
— Тези са от описа на госпожа Дъглас. Според инвентарния лист са били на най-долния рафт, вдясно. Освен това всички са били един до друг. Изхождам от хипотезата, че Макреди е подреден човек. Все пак е компютърен експерт.
— Звучи ми като добра стратегия. — Маклейн огледа кутиите и сравни етикетите върху тях със своя списък. — Това тук би следвало да е от най-горния рафт, ако тръгнем оттук; първия му обир, майор Роналд Дюшейн.
Той отвори кутията с надеждата да намери обявени за откраднати вещи. Слабо вероятно беше всички да са налице, тъй като Макреди сигурно продаваше онова, което не му допадаше, а и жертвите често добавяха по нещичко към списъка с откраднатото. Не откри обаче нищо дори отчасти сходно. Маклейн бе извадил всички пликчета и ги беше разпръснал на пода около себе си. Тъкмо се канеше да ги върне в кутията, когато видя, че в нея е останало едно пликче. Пресегна се и го вдигна срещу светлината.
По гръбнака му пропълзяха ледени тръпки.
На стената, уголемени и оградени с кръгчета, бяха закачени фотографиите на шестте предмета, намерени в стенните ниши заедно с консервираните органи на убитото момиче. Маклейн прикова поглед в снимката на златно копче за ръкавели с голям рубин. В найлоновото пликче за веществени доказателства беше неговият близнак.
29.
Не разбира какво става с нея. Всичко започна… кога? Не помни. Имаше крясъци, наоколо тичаха хора. Беше уплашена, дори малко й се виеше свят. После върху всичко се спусна топло одеяло, дори върху разума й.
Гласовете й шепнат, успокояват я, напътстват я, подтикват я. Незнайно как е извървяла километри, ала не помни точното разстояние. Изпитва само тъпа болка в краката, гърба и празния стомах. Гладна е. Много гладна.
Носът й надушва миризмата и тя поема към нея, сякаш следва въже. Безсилна е да се противопостави на зова й, макар че усеща стъпалата си като живи рани. Около нея има хора, заети с делата си. Срамува се, задето я виждат в този вид, но те така или иначе не й обръщат внимание, а просто се отдръпват, щом ги приближи с олюляваща се походка. Поредната пропаднала пияница.
Ядосана им е, че я обвиняват в този порок. Иска да ги удари, да им причини болка, да им покаже какви нищожества са. Гласовете обаче я успокояват, отнемат гнева и го складират в съзнанието й за по-късно. Тя не пита какво значи за по-късно, само върви към източника на миризмата.
Всичко е като в сън. Тя прескача от една сцена в друга, без да си губи времето в досадно придвижване между тях. Намира се на оживена улица. Намира се в малка безлюдна пресечка. Стои пред голяма къща далеч от улицата. Намира се в къщата.
Той я вижда срещу себе си, обръща се към нея. Стар е, но се приближава с младежка походка. Погледът му среща нейния и в този момент нещо в нея умира. Някаква арогантност в позата му пак събужда гнева й. Шепнещите гласове прерастват в същинска врява, яростта й се отприщва. Забравени от памтивека спомени разцъфват като черни цветя, гниещи, вонящи. Върху нея се потят старци, обзема я старата болка. Спри я! Господи, моля те, спри я! Ала тя никога не спира. Отново и отново, нощ след нощ, нощ след нощ. Причиняваха й разни неща. Той й причиняваше разни неща. Сега вече е сигурна, макар да е забравила онова, което е била преди.