Вратата бе отворена.
Някъде в далечината часовник отмери точен час. Маклейн прекрачи прага с ясното съзнание, че Карстеърс го очаква. Навярно нарочно беше оставил вратата отворена. В малкото антре имаше стоика за чадъри с три чадъра, както и няколко бастуна за разходка. На закачалка от ковано желязо висяха цяла редица стари балтони. Друга отворена врата водеше към хола на къщата.
— Господин Карстеърс? — Маклейн повиши глас, почти извика. Нямаше представа къде в тази голяма къща би могъл да бъде домакинът. Посрещна го мълчание, когато пристъпи по черно-белите плочки на пода. В коридора беше по-тъмно, защото светлината се процеждаше само през високия прозорец отзад, който се намираше на площадката между етажите и беше затулен от голямо дърво. — Господин Карстеърс? Джонас? — Той се озърна, като не пропусна да забележи ламперията от тъмно дърво, камината, сега празна, но със сигурност любимо място на гостите през зимата. Огромни маслени портрети на мъже със сериозни изражения опасваха стените. От високия таван висеше богато украсен месингов полилей. Нещо миришеше странно.
С тази миризма се беше сблъскал наскоро и докато ровеше в паметта си, Антъни спря поглед на шахматния под. Диря от тъмни петна лъкатушеше от антрето към полуотворена врата в лявата част на хола. Той я последва, като внимаваше да не стъпи отгоре.
— Джонас, тук ли си? — Маклейн зададе въпроса, но вече знаеше отговора. Бутна вратата с крак. Тя се отвори леко и безшумно на смазаните си панти и пропусна силна миризма на горещо желязо и фекалии. Наложи се да прикрие носа и устата си с кърпичка, за да не повърне.
Стаята бе малък кабинет със стени, целите в книги, а в средата му имаше подредено старинно бюро. Зад бюрото, с отметната назад глава, взрян в тавана, седеше Джонас Карстеърс. За щастие долната част на тялото му бе скрита под бюрото. Горната представляваше кървава каша.
31.
Когато първата патрулна кола пристигна след пет минути, Маклейн седеше на каменните стъпала отвън и дишаше свежия градски въздух, като се опитваше да не мисли за видяното. Разпореди на двамата полицаи да проверят района. Беше се уверил, че задната врата на къщата е заключена. Докато те обикаляха, продължи да чака дежурния съдебен лекар. Скоро колата на оперативно-следствената група избоботи по улицата и от нея се изсипаха петима-шестима криминалисти. Сам се изненада, осъзнавайки, че се радва да види усмихнатото лице на госпожица-не-госпожа Ема Беърд, която вече бе успяла да извади цифровия фотоапарат от чантичката и да го окачи на врата си. След това се сети какво ще фотографира.
— Имали сте още един труп за нас, а, инспекторе? Нещо взе да ви става навик.
В отговор Маклейн се изсмя с половин уста, докато гледаше как криминалистите намъкват белите си хартиени гащеризони и вадят куфарите от багажника на микробуса.
— Какво сте докосвали? — попита го шефът на екипа и подаде на Маклейн бял гащеризон и ръкавици.
— Входната, вътрешната и задната врата. Освен това използвах и телефона, за да ви повикам.
— Вече не раздават ли телефони на инспекторите?
— Батерията ми падна. — Маклейн извади виновника от джоба си и го размаха пред криминалиста, после го прибра и започна да нахлузва гащеризона. Докато се приготвяха, стар очукан „Фолксваген Голф“ пристигна с гръм и трясък и паркира насред улицата, а от него излезе огромен мъж в зле скроен костюм. Взе лекарска чанта от седалката до себе си и се заклатушка към тях. Доктор Бъкли бе истински симпатяга, поне до момента, в който започнеха да му задават глупави въпроси.
— Къде е трупът?
— Трябва да се преоблечете, докторе — каза Маклейн, знаейки, че с тази реплика ще си спечели намръщена физиономия, и не остана разочарован. Настъпи малка суматоха, докато намерят комплект, който да е по мярка на исполина, но накрая всички бяха готови да влязат в къщата. Маклейн ги поведе директно към кабинета. За разлика отпреди малко, сега миризмата беше още по-ужасна. Над тялото лениво кръжаха домашни мухи.
— Мъртъв е — заяви доктор Бъкли, без дори да влезе в стаята, и се обърна да си тръгне.
— Това ли е? Няма ли да го огледате? — попита Маклейн.