— Това не ми влиза в задълженията и вие го знаете, инспекторе. Оттук се вижда, че гърлото му е прерязано. Смъртта е настъпила почти мигновено. Доктор Кадуоладър ще ви даде повече подробности, когато пристигне. Довиждане.
Маклейн проследи с поглед дебелака, който напусна къщата, и се обърна към криминалистите:
— Добре, може да започнете с тази стая, но не докосвайте тялото, докато не дойде патологът.
Като малка, но високоефективна група работливи мравки специалистите се разпръснаха и се заловиха за работа. Светкавицата на Ема блесна в момента, в който в стаята влезе и Маклейн. Първото нещо, което забеляза, бяха дрехите, прилежно сгънати и провесени на гърба на креслото в ъгъла на стаята. Риза, сако, вратовръзка. Погледна към тялото и си даде сметка, че е голо до кръста. След като заобиколи бюрото, потръпна от гледката: вътрешностите на адвоката бяха извадени и се точеха от скута му до излъсканото дюшеме. Столът бе избутан на известно разстояние от бюрото. Трупът седеше изправен, нагласен като за снимка, ръцете висяха от двете страни на торса. Кървави струйки се бяха стекли по голите ръце, а сега кръвта капеше от върховете на пръстите му. На пода се бяха образували две локвички. На бюрото пред Карстеърс лежеше японски кухненски нож с късо острие, целият в кръв и съсиреци.
— Добър вечер, Тони. По дяволите, какво се е случило тук?
Маклейн се обърна и видя на прага доктор Кадуоладър. Вече бе облякъл белия гащеризон, а зад него нервно пристъпваше доктор Шарп.
— Да ти изглежда познато, Ангъс? — Маклейн се отдръпна встрани, за да направи място на патолога.
— На пръв поглед, да. Очевидно копие на убийствата на Смит и Стюарт. — Кадуоладър се наведе над тялото и опипа раната на врата на Карстеърс. — На този етап не мога със сигурност да кажа кое е било първо — прерязването на гърлото или изкормянето. Също така е невъзможно да се каже дали нещо липсва. Я, какво е това? — възкликна той и отвори устата на трупа. — Трейси, моля те, плик за улики. И пинсета. Кадуоладър взе инструмента и започна да рови в устата. — Човек не би предположил, че ще се събере тук. Аха, ясно. Срязан е надве. Това обяснява всичко.
— Обяснява кое, Ангъс? — Маклейн потисна спазъма в стомаха си. Щеше направо да се изложи, ако повърнеше. Не беше някой новак, виждащ за пръв път труп. От друга страна, беше дошъл тук, за да вечеря с Карстеърс.
— Това, инспекторе, докторите наричат черен дроб.
С върха на пинсетата Кадуоладър вдигна слузеста кафяво лилава ивица плът и я пусна в разтворения плик.
— Убиецът е отрязал това дълго парче и го е натъпкал в устата на жертвата си. Не мога да установя дали дробът е на жертвата, но не виждам друга причина да го разпори така. — Той посочи пихтията, в която се бяха превърнали гърдите и стомахът на Карстеърс. — Да го откараме в моргата и да видим какво друго ще научим.
32.
— Съжалявам, Тони, но ще трябва да възложа този случай на старши инспектор Дъгит.
Маклейн стоеше пред бюрото на главен инспектор Макинтайър, ако не в стойка мирно, то не и в напълно свободно. Тя го повика в момента, в който се появи в участъка тази сутрин, след като бе прекарал нощта в накъсан сън и ужасни кошмари. Стисна зъби и преглътна отговора, който му беше на устата, насили се да се овладее. Да повишиш тон на шефа не беше най-добрата идея.
— Защо? — попита накрая.
— Защото сте били близки с Карстеърс.
— Няма такова нещо, едва го познавах.
— Бил е изпълнител на завещанието на баба ти, а доколкото знам, ти си единственият наследник. Присъствал е на погребението й. Щял си да вечеряш с него. С две думи, бил е семеен приятел. Не мога да допусна това да застраши такова важно разследване. Имаш ли представа колко неща е направил за града приживе Карстеърс?
— Аз… Не.
— Ами различни високопоставени особи ми звънят от пет часа сутринта. Началникът на градската полиция е играел голф с него; министър-председателят често го е канил на риболов; Карстеърс е помогнал да се напише уставът на новия парламент.
— Защо Дъгит? Не може ли да го поеме старши инспектор Пауъл? Или някой от другите инспектори?
— Чарлс е много опитен детектив, Тони. Освен това впечатли всички с разрешаването на случая „Смит“.
„Мен обаче не успя“, помисли си Маклейн, а на глас каза:
— Склонен е да опростява нещата.
— Ти пък ненужно ги усложняваш. Много е жалко, че двамата не можете да работите — заедно. Щяхте да се допълвате взаимно.