— Имаме мъртва жена, господин Алегзандър.
— Да, знам. — Мъжът прояви поне малко благоприличие и се позасрами. — Има обаче още десет хиляди други живи, които чакат влаковете си.
— Покажете ми влака, който я е блъснал.
— Ето го, инспекторе. — Господин Алегзандър посочи лъскав червен междуградски влак, леко килнат на една страна, който беше спрял на двайсетина метра по-нататък, в посока Англия. Вагоните му се бяха усукали, а погледнато от този ъгъл, се създаваше абсурдното впечатление, че влакът е спукал гума. — Наложи се да изтеглим композицията малко назад. За късмет вече бе почти спряла. От трийсет години работя в железниците и мога да ви кажа, че ако движещ се влак удари някого, от тялото обикновено не остава много.
Маклейн се приближи до локомотива. Досега не си беше давал сметка колко големи са тези машини. Извисяваше се над него като великан и излъчваше топлина и мирис на дизелово гориво. Тясно петно размазана кръв по предното стъкло маркираше мястото, където жената се бе ударила с пълна сила в него. Най-вероятно тогава трупът бе отскочил и паднал на релсите, а влакът го беше избутал дотам, където бе намерен. Той се обърна и извика:
— Госпожице Беърд!
Тя дотича.
— Моля ви, направете няколко снимки. — И посочи релсите пред влака. — Опитайте се да хванете и мястото на удара.
Докато криминалистката си вършеше работата, Маклейн забеляза, че господин Алегзандър хвърли едно око на часовника си. В същото време се приближи Кадуоладър, който оглеждаше преценяващо влака.
— И тук няма много кръв. — После вдигна глава към остъкления покрив и дупката в него. — Може ли да се качим там?
— Разбира се. Последвайте ме. — Отговорникът по експлоатацията ги поведе към края на перона, а оттам — към централната сграда. Ема Беърд направи още няколко снимки и се затича да ги догони. Настигна ги тъкмо когато влизаха през врата с табелка Вход за външни лица забранен. Изкачиха се по тясно стълбище и на последната площадка спряха пред друга заключена врата, а господин Алегзандър взе да търси ключа.
Излизането на покрива на гарата бе необикновено изживяване. Пред тях се откри изцяло нова панорама — гледка към Северния мост и основите на хотел „Норт Бритиш“. За Маклейн той си оставаше с това име, а не с новото „Балморал“. Ако питаха него, Балморал беше замък в Абърдийншър.
Железни перила обаждаха пътеката, която пресичаше стъкления покрив. Той приличаше на огромна оранжерия от викторианската епоха, само дето стъклото беше дебело, матово и армирано. Счупеният участък бе досами пътеката, за радост на Маклейн. Не беше въодушевен от идеята да повери тежестта на тялото си на стъклото, макар че уж било по-здраво от необходимото. Веднъж вече не беше издържало и това му стигаше.
Кадуоладър клекна до дупката и погледна надолу към релсите.
— И тук няма кръв — заяви накрая, докато Беърд правеше поредните снимки. Момичето беше всичко, но не и небрежно. Маклейн погледна нагоре към парапета на моста над тях, като се опитваше да прецени височината.
— Приключихме ли вече тук? — попита господин Алегзандър.
Маклейн окончателно реши, че не го харесва, макар да беше наясно, че работата на гарата трябваше да се възстанови възможно най-бързо. Не му се слушаше конско от Макинтайър, ако железниците подадяха оплакване.
— Ангъс? — Той погледна към патолога.
— Допускам, че е умряла от удара. Вероятно си е счупила врата. Раните са по-скоро от влака. Ако е била жива при удара, това би обяснило малкото количество кръв по земята.
— Усещам, че ще продължиш с „но“, нали? — каза Маклейн.
— Ами, ако не е кървяла обилно след удара с влака, а и почти не се забелязват следи от кожа тук, защо косата и ръцете й са целите в кръв?
34.
Маклейн остави Навъсения Боб да координира огледа и тръгна към участъка. Докато си проправяше път през тълпата туристи и купувачи на гарата, живеещи в щастливо неведение, размишляваше върху разследванията, с които жонглираше в момента. Всички бяха важни, но лъвският пай от вниманието му все пак бе зает с мъртвото момиче, намерено в мазето. В това нямаше никакъв смисъл — та нали беше стар и студен случай. Вероятността да открие виновника за смъртта й и да го накара да си плати беше нищожна. От друга страна, самият факт, че извършената несправедливост е останала толкова време ненаказана, още повече влошаваше нещата. Или може би защото никой друг не се интересуваше от вътрешната му необходимост да се нагърби с този допълнителен товар?